— Няма да забравя — излъга Уесли.
Надин целуна Бъни. Бъни и Уесли загледаха дребната грациозна фигурка, която се отдалечаваше бързо по кея с полюшваща се походка.
— Какво ще кажеш? — попита Бъни. За пръв път му задаваше този въпрос.
— По-красива от това не може да бъде — отговори Уесли.
— Не смяташ ли, че е много лекомислена, за да стане добра съпруга? — попита напрегнато Бъни.
— Мисля, че е чудесна, Бъни — успокои го Уесли. Не искаше по никакъв начин да се чувства отговорен, когато Бъни взема решение по такъв сериозен за него въпрос като брака. — Аз просто не я познавам.
— Ще ти кажа нещо — започна Бъни. — С твоята външност, с това, което си научил от баща си, а и сега, след като си станал филмов актьор, бас държа, че знаеш за жените сто пъти повече от мен. Никога не съм бил силен по тая част и не искам да се залъгвам. — Той се поколеба. — Не ти ли се стори, че тя флиртува с теб или нещо такова?
— Стига, Бъни. — Уесли беше искрено потресен.
— Не искам да се обвързвам с жена, която ще се задява с приятелите ми — реши Бъни.
— Успокой се, приятел — каза Уесли. — Дори не ми е намигнала.
— Радвам се да го чуя — отвърна Бъни. — А сега… за теб…
— Какво за мен?
— Имам чувството, че не си дошъл на Лазурния бряг само да видиш стария си другар или някакъв си филм…
— Въобразяваш си. Аз просто…
— Нищо не си въобразявам. Познавам те. Знам кога говориш искрено. И кога криеш нещо. Точно сега криеш нещо. Наблюдавам те, когато не знаеш, че те гледам, и това, което виждам, не ми харесва, Уесли.
— Глупости — грубо каза Уесли. — Спри да се държиш като досадна бабичка.
— Знам само едно — продължи Бъни. — Баща ти никак не би искал да си навлечеш някоя беля — голяма беля — особено заради онзи тип Данович. Чуваш ли ме, Уесли?
— Чувам те.
— Той те обичаше и това, което искаше най-много, беше да живееш добре. Съвсем същото важи и за мен. Не искам да те виждам в затвор или в болница, или в морга.
— Не ме карай да съжалявам, че съм дошъл да те видя, Бъни — каза тихо Уесли.
— Хич не ме интересува дали ще ме видиш повече, стига да мога да ти налея малко разум в главата — не отстъпваше Бъни. — Чудесен живот имаш пред себе си, не го проваляй! Баща ти е мъртъв и толкова. Уважавай паметта му — това е всичко, което искам от теб.
— Трябва да се връщам в хотела. Очаквам телефонен разговор — каза Уесли.
Бъни остана на кърмата, втренчил неодобрителен поглед в Уесли, който се качи на взетия под наем мотопед и запърпори към хотела.
Като стигна до хотела, Уесли видя откритото пежо на паркинга. Забързано влезе вътре. Портиерът му даде ключа и каза:
— Един господин ви чака в бара.
Били седеше сам в празния бар, отпиваше от бирата си и гледаше тясното заливче, край което беше построен хотелът. Както се бе отпуснал в стола си, изглеждаше дребен и нещастен. Дрехите му бяха смачкани, а косата му разрошена от вятъра по време на пътуването. След дългия път до Париж и обратно в откритата кола изглеждаше още по-мургав от обикновено. Прилича на хитър арабин, помисли си Уесли, докато крачеше към братовчед си. Били се изправи, когато Уесли наближи, и двамата си стиснаха ръцете.
— Е, братовчеде, крайно време беше — каза Уесли.
— За бога, с това ли започваш — възкликна раздразнено Били.
— Хайде да се качим в моята стая — предложи Уесли, поглеждайки към бармана, който режеше лимони в дъното на бара. — Там ще говорим.
— Не може ли да си допия бирата — възрази Били. — Като те гледам, и ти имаш нужда от една бира.
— Аз имам нужда от още много неща. Хайде по-бързо — подкани го Уесли.
— Доста елегантен хотел — огледа се Били. — Сигурно струва цяло състояние.
— Смятах, че ще остана тук само два дни, а не целия сезон — отговори Уесли. — Изпи ли си бирата?
— Изглежда, съм я изпил, но трябва да я платя — уточни Били.
— Запишете бирата на господина в моята сметка — извика Уесли на бармана в дъното на залата.
— Благодаря — каза Били, като последва Уесли.
— Това е най-малкото, което мога да направя за моя верен братовчед — отвърна язвително Уесли.
Като влязоха в стаята, Уесли се обърна към Били и рязко попита:
— Носиш ли го?
— Чакай да ти обясня — започна Били. — Човекът, който ми го пази, се укрива. Нямаше го в Париж, приятелката му каза, че не знае къде е, но чака той да й се обади и…
— Кога? — попита Уесли. — Кога ще й се обади?
— Не можа да ми каже. Смята, че скоро.
— Скоро? На четвърти юли? На Коледа?
— Божичко — възкликна обидено Били, — нямаш основание да ми говориш по този начин! Направих всичко възможно! Това не е като да влезеш в магазин и да си купиш кутия бонбони.