— След няколко дни ще знам.
— И още ли не искаш да ми кажеш?
— Не — решително отговори Рудолф. — И недей да подпитваш.
В продължение на минута след това Били насочи цялото си внимание към шофирането. По случай пристигането на майка си беше поръчал да измият колата и се бе облякъл чисто и спретнато. Съжаляваше, че отсъствието на Уесли помрачи това събитие.
— Надявам се, че където и да е и каквото и да прави, няма да провали този велик момент в живота на майка ми — изрече той. — Тя изглеждаше в много добро настроение на летището.
— Освен когато ти направи неуместната забележка за семейната среща — отвърна кисело Рудолф.
— Направих я по силата на навика.
— Ами отучи се от тоя навик!
— Ще се опитам — обеща Били. — Във всеки случай, за твое сведение, аз се реабилитирах, докато отивахме към колата.
— Мислиш си, че е безчувствена — продължи Рудолф. — Но искам да ти кажа, че не е така. Особено по отношение на тебе.
— Казах, че ще опитам — усмихна се Били. — Изглежда красива, нали?
— Много.
Били пак извърна глава и погледна Рудолф.
— Какво има между нея и Донъли?
— Не знам да има нещо — рязко отвърна Рудолф. — Двамата работиха заедно много добре, сега той е мой съдружник. Недей да подпитваш и по този въпрос.
— Просто се интересувах — каза Били. — Естествена синовна загриженост за майчиното благополучие. Що за човек е той?
— Възможно най-добрият. Талантлив, амбициозен, честен, има проблем с пиенето.
— Би трябвало да е свикнала с това, след като е живяла с баща ми — заяви Били. — Имам предвид проблема с пиенето.
— Тя покани и баща ти да дойде. Но той каза, че имал нова работа и не можел да напусне Чикаго. Изглежда, най-сетне се е стегнал.
— Аз не бих разчитал на това. Но поне е направил нещо полезно за сина си.
— И какво е то?
— Отказа ме от пиенето — засмя се Били. — Слушай, имам идея. Не за баща ми или за майка ми, а за Уесли.
— И каква е тя?
— Нали знаеш, че полицията събира формулярите, които попълваш, когато се настаняваш в хотел…
— Да.
— Мисля, че Уесли не познава никого в Кан, при когото да отиде — заговори сериозно Били, — затова най-вероятно е отседнал в някой хотел в града. Можем да поискаме информация от полицията. В края на краищата той играе във филма и можем да обясним, че го търсим за снимки, интервюта и така нататък.
— Можем, но няма да го направим — възпротиви се Рудолф. — Колкото по-малко се интересува полицията от Уесли, толкова по-добре за всички нас.
— Просто ми хрумна тази идея.
— Ще трябва сами да го намерим. Ще се повъртим из пристанището, ще обиколим нощните заведения, въобще ще си отваряме очите — каза Рудолф. — Междувременно можеш да обясниш на майка си, че той се притеснява от всякакви реклами, преди филмът да бъде показан, страхува се, че не играе добре и че хората ще му се смеят, и затова предпочита да го няма, ако наистина се окаже така…
— Мислиш ли, че ще повярва? — усъмни се Били.
— Може би. Тя знае, че той е странно момче. Вероятно ще каже, че от него точно такова нещо може да се очаква.
— Изненадан съм, че нито ти се е обадил, нито е дошъл да те види — каза Били.
— Бях почти сигурен, че така ще направи — отговори Рудолф. — Защото знае, че никога няма да получи от мен онова, което търси.
— Пистолетът още ли е при теб? — попита Били.
— Да.
— Хващам се на бас, че си единственият човек на този фестивал, който държи в хотелската си стая пистолет със заглушител — изсмя се отново Били.
— С удоволствие бих се отказал от тази чест — отвърна мрачно Рудолф.
Когато минаха с колата по Кроазет, Рудолф видя сред афишите, рекламиращи филмите през следващите две седмици, и афиш за „Комедия на реставрацията“, на който с големи букви бе изписано името на Гретхен.
— Майка ти сигурно много се е зарадвала, като го е видяла — отбеляза Рудолф.
— Не ми стигат всичките тревоги, които ми създава — каза шеговито Били, — ами сега трябва и да се чудя как да се държа като син на прочута жена. Какво да отговоря, ако ме попитат как се чувствам?
— Отговори, че се чувстваш прекрасно.
— Още един въпрос, мистър Абът — продължи Били. — Смятате ли, че сте били пренебрегван от майка си в името на нейната кариера? Отговор: Ами да, само десетина-петнайсет години.
— Освен с мен, с никой друг няма да се шегуваш така. Разбра ли? — остро попита Рудолф.
— Да, сър. Това беше просто една закачка…
— Пък и още не е станала прочута — продължи вуйчо му. — В Кан може да си известен един ден и неизвестен на другия. На майка ти й предстои сериозно изпитание и трябва да се държим много внимателно с нея.