4
1968
Днес в Брюксел има вълнения, избухват бомби. Спорът е за това, дали децата от фламандски произход трябва да учат на собствения си език, или на френски и дали имената на улиците трябва да са изписани и на двата езика. Негрите в поделението тук заплашват, че ще се разбунтуват, ако не им позволят да ходят с африкански прически. Хората са готови да се разкъсат един други за най-малкото нещо. А това, колкото и да ми е тъжно да го призная, обяснява защо съм в униформа, макар че аз самият нямам никакво желание да причинявам нищо лошо на когото и да било и що се отнася до мен, всеки, който иска, може да си говори на фламандски, на баскски, на сърбо-хърватски или на санскрит, на мен ще ми звучи еднакво прекрасно.
Може би това е слабост на характера.
Сигурно е така. Ако си силен, искаш да се налагаш на всичко и всички около себе си. Трудно е обаче да се налагаш на хора, които не говорят твоя език, но нали се чувстваш силен, реагираш, като се гневиш, подобно на американските туристи в европейски ресторанти — започват да крещят, когато келнерът не може да разбере какво искат да поръчат. На политически език това означава разпръсване на демонстранти от полицията със сълзотворен газ.
Моника говори немски, английски, френски, фламандски и испански и твърди, че знае да чете на келтски. Доколкото мога да преценя, тя също е пацифистично настроена, но в работата си като преводач в НАТО й се налага да отправя най-страховити заплахи на войнствено настроени старци към други войнствено настроени старци от същата лудница, в която всички ние живеем.
Прекарах деня в леглото с Моника.
От време на време правим така.
Когато таксито на Рудолф пристигна пред полицейския участък в Кан, Дуайър вече чакаше там Рудолф бе преценил, че е по-разумно да дойде с такси, отколкото с колата си. Не му се щеше да влиза във френски полицейски участък, за да настоява племенникът му да бъде освободен, и да излезе оттам, след като са го подложили на проверка за алкохол. С дебелия си тъмносин моряшки пуловер Дуайър трепереше, облегнат на стената, а размитата светлина на лампите от участъка осветяваше лицето му в бледозелено. Като слезе от таксито, Рудолф погледна часовника си. Минаваше четири. Улиците на Кан бяха пусти. Всички, освен него, бяха изпълнили задълженията си предната вечер или ги бяха отложили за сутринта.
— Божичко, колко се радвам, че дойде — каза Дуайър. — Каква нощ! Каква нощ, дявол да го вземе!
— Къде е той? — попита Рудолф, опитвайки се да говори спокойно; позна колко нервен е Дуайър по лицето му и по начина, по който забиваше кокалчетата на пръстите в дланите си.
— Вътре някъде. Сигурно в някоя килия. Не ми дават да го видя. Не ме пускат да вляза. Щели и мен да затворят, ако още веднъж ме видели там. Това е то, френската полиция — горчиво каза той. — Все едно, че говориш с Хитлер.
— Как е той? — попита Рудолф. Като гледаше как Дуайър се свива в студения нощен въздух, изведнъж усети, че по гръбнака му полазват тръпки. Беше се облякъл за жегата през деня и не беше се сетил да си вземе сако от хотела.
— Не зная как е сега — отговори Дуайър. — Когато го довлякоха тук, не беше много зле. Обаче удари един полицай и сега господ знае какво са му направили, откак е вътре.
Да имаше отворено кафене, помисли си Рудолф, или поне осветено място, което да излъчва топлинка… Но улицата се простираше тясна и тъмна, като се изключи бледата светлина на уличните лампи.
— Добре, Бъни — успокояващо подзе той. — Аз съм тук. Ще видя какво мога да направя. Но ще трябва да ми разкажеш всичко. Какво се случи?
— Заведох го на вечеря в Антиб — каза Бъни. Каза го оправдателно, сякаш Рудолф го обвиняваше, сякаш трябваше преди, всичко да докаже невинността си. — Не можех да оставя момчето само в такава вечер, нали така?
— Разбира се.
— Пийнахме малко вино. В присъствието на баща си Уесли пиеше вино с всички нас. Том му наливаше от бутилката като на възрастен, а той всъщност си е дете. Нали знаеш как е във Франция…
Гласът му заглъхна, сякаш бутилката, която двамата с Уесли си бяха поделили в ресторанта в Антиб, беше друго несправедливо обвинение срещу него.
— Знам — отвърна Рудолф, като се опитваше да не издава нетърпението си. — И после?
— После момчето поиска коняк. Два коняка. Аз си казах, защо не? В края на краищата в деня, в който си погребал баща си… Дори и да се напие, нали сме на две крачки от пристанището, ще го зърна на яхтата без никакви проблеми. Само че той не поиска да се върне на яхтата. Изведнъж стана от масата и каза: „Аз отивам в Кан.“ Попитах го: „За какъв дявол ще ходиш в Кан по това време?“ „Ще посетя един бар“, отговори той. Това бяха точно думите му. Ще посетя. „Ще посетя «Ла порт роз»“. Само бог знае какво ставаше в главата на това момче след изпития коняк, след изминалия ден, след всичко случило се. Опитах се да го разубедя, честна дума, опитах се. „Майната ти, Бъни“, каза той. Никога преди не ми е говорил така. На лицето му беше изписана отчаяна решителност. И булдозер не можеше да го отклони от пътя му. „Никой не те моли да идваш с мен, тросна ми се той. Върви да се наспиш, че да си красив утре.“ Вече излизаше от ресторанта, когато успях да го настигна и поне да го хвана за ръката. Не можех да го оставя да отиде сам в онзи проклет бар, нали така?