— Знам за лудия ти баща — продължаваше да крещи Джийн и да му приписва вина за престъпленията на германските му предци. — Не знам само как ти и благочестивата ти сестра сте успели да се измъкнете. Но я вземи и сестра си — как умря съпругът й? Беше убит, убит, убит…
— В автомобилна злополука — опита се да прекъсне Рудолф пискливия й напевен монолог. — Всяка година петдесет хиляди души…
— Убит — повтори неотстъпчиво Джийн. — Страх ме е, като си помисля какъв живот очаква нашето дете, след като ти си му баща…
Рудолф се чувстваше безпомощен пред нападките й. Той имаше самочувствие, че може да се справя с проблемите, подхождайки рационално към тях, но ирационалното го плашеше, объркваше, обезоръжаваше. Като излезе от стаята, Джийн се хвърли по корем на канапето и удряйки възглавниците с юмруци, захлипа като дете:
— Искам да си отида вкъщи, искам да си отида вкъщи…
Гретхен също ставаше неспокойна, макар че не казваше нищо. У дома я чакаше работа, някакъв мъж непрекъснато й се обаждаше от Ню Йорк, прелестите на Лазурния бряг отдавна не я привличаха и Рудолф съзнаваше, че тя стои тук единствено от лоялност към него. Още един дълг за изплащане.
Веднъж през седмицата, като останаха насаме, тя тихо го попита:
— Руди, никога ли не ти е хрумвало просто да зарежеш всичко?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа да се махнеш. В края на краищата тази каша не си я забъркал ти. Просто да си вземеш шапката и да си отидеш. Така или иначе, всички ще оцелеят.
— Не, никога не ми е хрумвало — рязко отвърна той.
— Възхищавам ти се, братко — каза Гретхен, макар че в начина, по който го каза, нямаше и следа от възхищение. — Възхищавам се и ти се чудя.
— Не си длъжна да стоиш тук, нали знаеш…
— Знам — отговори тя — и не възнамерявам да остана тук завинаги. Но предполагам, че ти ще останеш, ако е необходимо.
— Ако е необходимо. — Той нямаше работа, на него никой не му се обаждаше от Ню Йорк.
— Към казаното можеш да добавиш и това, че ми е жал за тебе, братко — каза Гретхен. — А сега слизам на плажа да се попека.
Кейт още не се бе обадила и Рудолф й беше благодарен за това. Но се ужасяваше от мига, в който щеше да му се наложи да отиде при нея, за да й каже какво трябва да се направи и какво ще означава това за нея.
Горкият Бъни Дуайър, мислеше си той, докато крачеше бавно по тесните улици на стария град към адвокатската кантора — старият другар, старият съдружник, когото законът и възприетата практика сега лишаваха от средства, защото приятелството и дългогодишният труд изобщо не влизат в юридическите сметки.
Рудолф все още не бе загубил здравия си разум благодарение на два следобеда, прекарани с Жана в един хотел в Ница. Никакви усложнения, никакви заробващи изявления за любов или за поемане на някаква отговорност, само изключителното удоволствие от плътта, което позволява да се отдадеш на забрава за час или два в полутъмната хотелска стая на непознат град.
Това ли е всъщност причината, поради която е готов да остане — безценните следобеди в Ница? Егоистичното удоволствие от двойното прелюбодеяние? Да не би да е обект на възхищение и жалост заради една лъжа?
Рудолф крачеше тежко към кантората на адвоката и се потеше неприятно от силното слънце.
Кантората на адвоката беше в собствената му къща до крепостните стени в две от старите скромни каменни сгради, където някога са живели рибарите на Антиб. Сега, ремонтирани и осъвременени, превърнати в елегантни жилища, тези сгради бяха собственост на хора, които никога не са хвърляли рибарска мрежа, не са изтегляли лодка и не са били застигани от буря в морето. Противно на общопризнатите икономически теории, каза си Рудолф, богатите следват бедните, а не обратното. Поне що се отнася до хубавите места, които бедните случайно са открили в миналото, когато са се заселили в този град, изложен на пиратски нападения, вражески пожари и опустошителни бури.
Кантората беше внушителна — подвързаните с кожа юридически книги запълваха целите стени, елегантните тъмни старинни мебели бяха излъскани до блясък, от широкия прозорец се виждаше как вълните на морето се разбиват в крепостните стени. Адвокатът беше възрастен човек, изправен и внушителен като обстановката около себе си, хубаво облечен, с големи, добре поддържани ръце, осеяни с кафеникави петна. Имаше лъскава плешивина над острото си лице с голям нос и тъжни очи. И как да не е тъжен, каза си Рудолф, здрависвайки се със стария човек, като си помисля през какво е минал, за да стигне до този кабинет.