— Имам съществени новини за вас — каза адвокатът, когато Рудолф седна срещу голямото лъскаво бюро. Той говореше английски бавно, като внимателно подбираше думите. От самото начало бе намекнал на Рудолф, че е прекарал военните години в Англия. Имаше звучен глас. — Първо за вашата съпруга. Получих паспорта й. — Той отвори едно чекмедже, наведе се, извади паспорта и леко го плъзна по бюрото към Рудолф. — Полицията е открила Данович, когото искаше да разпита още веднъж. Увериха ме, че разпитът е протекъл… енергично. За съжаление, макар и да има полицейско досие за арести по повод разни престъпления, всеки път са го освобождавали и до съд не се е стигало. Освен това алибито му е непоклатимо. Бил целия ден в Лион да си оправя зъбите. Справката за прегледите при зъболекаря го потвърждава.
— Какво означава това?
— Това означава — сви рамене адвокатът, — че ако полицията не докаже, че зъболекарят лъже или че Данович е имал съучастници, които е напътствал или наставлявал, или подстрекавал да извършат убийство, полицията не може да го арестува. До този момент обаче няма доказателства, че той е замесен в тази история. Полицията, разбира се, би искала да продължи да го разпитва, но засега няма основание да го задържа. Освен ако… — замълча той.
— Освен ако какво?
— Освен ако съпругата ви не пожелае да го обвини в опит за изнасилване.
Рудолф изпъшка. Знаеше, че е невъзможно да накара Джийн да направи такова нещо.
— Единственото, което жена ми иска, е да си отиде вкъщи — каза той.
— Напълно я разбирам. И освен това не е имало свидетели — закима адвокатът.
— Единственият свидетел е бил брат ми, а той е мъртъв — добави Рудолф.
— В такъв случай мисля, че съпругата ви ще направи най-добре да замине, колкото е възможно по-скоро. Мога да си представя какво мъчение…
Не, не можеш, драги, каза си Рудолф, не можеш нито за секунда, мислейки повече за себе си, отколкото за жена си.
— Във всеки случай делата за изнасилване се водят най-трудно — каза старият човек. — Особено във Франция.
— И в Америка също не се водят лесно — отвърна Рудолф.
— Престъплението е от такъв род, че съдът се озовава в неудобно положение — каза адвокатът и се усмихна, за да покаже, че възрастта и професията са го накарали да свикне с несправедливостта.
— Тя ще тръгне още утре — каза Рудолф.
— Така… — адвокатът поглади нежно лъскавата повърхност на бюрото си и дървото отрази меко бялата му ръка. Единият проблем бе разрешен. — А сега за племенника — той погледна косо Рудолф с избледнелите си очи, разположени в жълтеникави торбички от сбръчкана кожа. — Не е разговорлив. Поне с мене. А също и с полицията. Когато го разпитват, отказва да обясни какъв е бил мотивът да нападне онзи човек в бара. Може би на вас е казал нещо — погледна го той пак косо със старите си проницателни очи.
— Нищо не ми е казал — отговори Рудолф. — Аз имам някаква представа, но… — той сви рамене. — В съда моите думи няма да означават нищо.
— Значи не може да се разчита на защита. Няма смекчаващи вината обстоятелства. А физическото нападение се смята за сериозно провинение според френските закони. — Адвокатът пое тежко въздух. Дали беше лек пристъп на астма, или знак на одобрение, неизречена гордост от цивилизованите нрави на Франция, където хвърлянето на бирена бутилка по човек се смята за изключително сериозно престъпление в сравнение с дивашкото отношение в Америка, където всеки може да удари всекиго с безнаказана лекота. — За щастие — продължи адвокатът, вече оправил дишането си — англичанинът е извън опасност. Ще го изпишат от болницата след няколко дни. Самият той няколко пъти е нарушавал разпоредбите на местната полиция и не е склонен да подвежда когото и да било под отговорност. Освен това съдебният следовател е взел предвид възрастта на момчето и загубата, която неотдавна е претърпяло, и е проявил снизходителност — момчето трябва да бъде придружено до най-близкия граничен пункт или летище след осем дни. Извинете, след една седмица, както се изразяваме ние, французите. — Той отново се засмя, възхищавайки се на родния си език. — Но не ме питайте защо. — Прокара ръка по бюрото, издавайки лек звук като шумолене на хартия. — Ако момчето иска да се върне във Франция, евентуално за да продължи образованието си… — Подсмърквайки деликатно в носната си кърпа, той искаше да каже учтиво, че в Америка образованието е рядка стока. — Сигурен съм, че след година-две, когато всичко се забрави, бих могъл да му уредя да се върне.