— Радвам се да го чуя — каза Рудолф. — По думите на баща му и на мистър Дуайър на него тук му харесва и в училище върви много добре.
— Той трябва да продължи в лицея, поне докато мине зрелостните изпити. Ако желае да постигне нещо на този свят, бих казал, че в наше време това е минималното изискване.
— Ще си помисля. И, разбира се, ще поговоря с момчето.
— Добре — каза старият човек. — Вярвам, драги приятелю, че оценявате като добра и предана работата, която свърших, и смятате, че постигнах добри резултати, използвайки малкото влияние, което имам в този… този — той отново се поколеба коя английска дума да употреби — в това pays, в този район на крайбрежието.
— Много ви благодаря, метр — отвърна Рудолф. Поне се беше научил как се обръщат към френските адвокати. — Но как ще се уреди въпросът? — попита. — Искам да кажа, придружаването до най-близкия граничен пункт — намръщи се той. — Не познавам човек, когото да са придружавали до най-близкия граничен пункт.
— О, този въпрос ли — небрежно отвърна старият човек. За него това беше проста работа. — Ако след една седмица бъдете на летището в Ница с билет, момчето ще пристигне там, придружено от полицейски агент, който ще изчака самолетът да излети. За Съединените щати например. Тъй като придружителят няма да бъде униформен, любопитни погледи няма да има: все едно, че вуйчо или приятел на семейството изпраща момчето с пожелание за bon voyage.
— Момчето знае ли? — попита Рудолф.
— Аз лично му съобщих тази сутрин — каза адвокатът.
— Щастлив ли изглеждаше, или тъжен? — продължи да пита Рудолф.
— Не изглеждаше нито щастлив, нито тъжен.
— Разбирам.
— Позволих си да проверя разписанието на американските авиокомпании, които обслужват Ница. Най-удобен е самолетът, който излита в единайсет и трийсет сутринта.
— Ще бъда там — каза Рудолф, пресегна се за паспорта на Джийн и го сложи в джоба си.
— Трябва да ви поздравя, мосю Джордах — продължи старият човек, — че с такова спокойствие и джентълменско самообладание приехте този неприятен случай.
— Благодаря ви.
Веднага щом изляза от този прекрасен кабинет, каза си Рудолф, ще ме напусне и спокойствието, и самообладанието, било то джентълменско или не. Като се надигна да стане, му се зави свят, помисли, че ще припадне, и трябваше да се подпре с ръка на масата. Старият човек насмешливо го погледна и попита.
— Да не би да сте прекалили с обяда?
— Работата е, че изобщо не съм обядвал. — От седем дни не беше сядал да обядва.
— Много е важно човек да си пази здравето, особено когато е в чужда страна каза адвокатът.
— Искате ли да ви оставя адреса си в Съединените щати, за да ми изпратите сметката? — попита Рудолф.
— Не е необходимо, мосю — спокойно отговори старият човек. — Помощникът ми я е приготвил, можете да я вземете от съседния кабинет. Не е нужно да се затруднявате с франкове. Достатъчно е да напишете един чек в долари и да бъдете любезен да го изпратите в женевската банка, чийто адрес е отбелязан на сметката.
Внушителен, компетентен, заобиколен от великолепни старинни мебели, разполагащ с изглед към синьото море и с необложена с данъци банкова сметка в Швейцария старият човек бавно се изправи, съобразявайки се с напредналата си възраст, и се ръкува с Рудолф, след което го придружи до вратата с думите:
— Enfin, искам да изразя съчувствието си към вас и вашето семейство и да изкажа надежда, че случилото се няма да ви попречи в бъдеще отново да посетите тази красива част на света.
Всяко нещо по реда си, помисли си Рудолф, докато се отдалечаваше от кантората на адвоката и вървеше към пристанището покрай крепостните стени, покрай музея „Грималди“ с всичките картини на Пикасо. Първо лошите новини. Това означаваше Дуайър и Кейт. Ще трябва да им разкаже за вчерашния разговор с Хийт. За предпочитане е да ги види двамата едновременно, за да няма недоразумения и подозрения за тайни сделки. След това хубавите новини за Джийн и Гретхен, че вече могат да се върнат у дома. Нито единият, нито другият разговор го привличаха. Следваше отново посещение в затвора, за да се реши къде, как и с кого ще живее Уесли в Америка. Може би това щеше да бъде най-неприятният разговор. Дано поне Уесли да се е избръснал. И да си е взел душ.
Той спря и загледа морето, отправи поглед към Ла Бе дез Анж. Заливът на ангелите. Французите пет пари не дават какви имена измислят. Антиб например. Гръцките заселници го нарекли Антиполис — Срещу Града. Срещу кой град? Срещу Атина ли, на хиляда мили с галера? Ах, тези гърци, измъчвани от носталгия. Той самият не се измъчваше от носталгия по никой град. Щастливи гърци. Какви ли са били тогава законите, какво ли справедливо наказание са налагали строгите управници на едно момче, ударило човек с бутилка от бира в някаква кръчма? Каква е била тази гражданска съвест, този стремеж към слава или печалба, тласнали древните законодатели и оратори да се откажат от научни школи и безгрижен живот и да поемат бремето да управляват този буден и войнолюбив народ? Той самият също бе философствал, убеждавал, слушал възторжените викове на тълпата, побеждавал и заемал постове. Защо? Вече не можеше да си спомни.