Потокът от коли не спираше дори по тясното каменно шосе покрай крепостните стени. Някога Антиб е бил заспало, забравено градче, но сега беше пренаселен от облагодетелстваните наследници или жертви на двайсетия век, избягали от студа, втурнали се на юг при хубавия климат, за да работят и живеят тук, не само да се забавляват. Те отглеждаха цветя и развиваха лека индустрия. Рудолф беше човек на Севера, но не би се отказал да поживее няколко години на юг. Ако тук не се бе случило това, което всъщност се случи, би могъл да се установи и да заживее удобно в този град, непознат и никому известен, оттеглил се от работа по собствено желание, както правят някои мъже между трийсет и четирийсет години. Имаше елементарни познания по френски — Жана е доказателство за това, — би могъл да ги усъвършенства, да се научи да чете Виктор Юго, Жид, Кокто, новите писатели, които си струва да бъдат прочетени, да ходи в Париж на театър. Мечти. Вече неосъществими.
Той пое дълбоко соления уханен морски въздух. Можеше да отиде почти навсякъде, но не и да остане точно тук, на това зловещо и красиво място.
И отново закрачи, спускайки се от крепостните стени към пристанището. Трябваше да намери Дуайър и Кейт. Биха могли да поговорят в някое кафене, тъй като Кейт бе казала, че никога вече не иска да види „Клотилд“. Може и да е променила решението си, след като първоначалният шок е преминал, защото не е сантиментална жена, но Рудолф никога не би настоявал да се срещнат на яхтата.
Точно пред входа на пристанището имаше малко моряшко кафене. Отпред на мъничка маса седеше Дуайър с една жена, обърната гърбом към Рудолф. Когато извика Дуайър, жената се извърна и той видя, че това е Кейт. Беше отслабнала, а може би черната рокля я правеше да изглежда по-слаба. Кафявият тен бе избледнял и косата й небрежно падаше встрани около лицето. Обзе го яд или нещо подобно на яд. Тя знаеше какво се опитва да направи той за нея, а не си бе дала труда дори да му се обади и да каже къде е отседнала, и сега си седяха с Дуайър като стара брачна двойка, която си споделя тайни на слънце. Тя стана да го поздрави и той се смути.
— Може ли да остана при вас за малко? — попита Рудолф. „Малко“ е относително понятие.
Без да каже дума, Дуайър придърпа един стол от съседната маса. Беше облечен както обикновено, все така загорял и мускулест, мишците му издуваха късите ръкави на бялото поло с надписа. Скръбта, която таеше, не бе изложена на показ.
— Какво ще пиеш? — попита Дуайър.
— Вие какво пиете?
— Пастис.
— Не, благодаря — каза Рудолф. Не обичаше този сладникав, бонбонен вкус. Напомняше му за дългите, черни, огъващи се захарни пръчки, които му купуваше баща му, когато беше малък. Нямаше желание да си спомня за баща си. — Ако може един коняк.
Дуайър влезе в кафенето да вземе коняка. Рудолф погледна Кейт. Тя седеше отпуснато, с безизразно лице. Като мексиканска селянка, помисли си Рудолф, привършила работата за деня, седнала на слънце пред дома си да чака мъжът й да се върне от полето. Тя сведе очи, отказвайки да го погледне, сякаш криеше зад стена от кирпич примитивните си мисли. Той долови враждебност. Може би целувката за раздяла на „Клотилд“ е била саркастичен поздрав? А може би го е целунала искрено, но после е съжалила за това?
— Как е Уесли? — попита тя, все още отбягвайки погледа му. — Бъни ми разказа всичко.
— Добре е. Ще трябва да напусне Франция след една седмица. Най-вероятно ще отиде в Щатите.
— Така си и мислех — кимна тя. Гласът й беше тих и равен. — Така е по-добре. Не бива да се мотае тука.
— Голяма глупост направи с това сбиване — каза Рудолф. — Не знам какво го е прихванало.
— Може би се е сбогувал с баща си — отвърна Кейт.
Рудолф замълча за миг, засрамен от думите си. Почувства се като първия ден, когато си тръгна от консулството и усети, че плаче по улиците, и додаде: