Кейт го изгледа продължително, после отново вдигна чашата към устните си. Отпи и каза:
— Не искам жена ти да чете никакви мои писма. — И сложи чашата на масата.
— Жена ми не ми отваря пощата — отговори Рудолф и този път не можа да сдържи яда си.
— Радвам се да чуя, че е жена, която може да проявява характер — каза Кейт. Стори ли му се, или в очите й наистина проблесна злобно пламъче?
— Опитвам се само да помогна — уморено каза Рудолф. — Чувствам се задължен… — Той спря, но беше късно.
— Благодаря ти за намеренията, но към мене нямаш никакви задължения — отвърна Кейт.
— Май по-добре е да не говорим за това, мистър… Руди — обади се Дуайър.
— Добре, нека да не говорим за това. Аз ще бъда в Антиб поне още една седмица. Кога смяташ да заминеш за Англия, Кейт?
Кейт оправи с две ръце гънките в скута на роклята си и каза:
— Веднага щом си събера нещата.
Рудолф си спомни единствения протрит куфар от изкуствена кожа, който Уесли й бе помогнал да пренесе от „Клотилд“. Петнайсет минути сигурно щяха да бъдат достатъчни, за да си събере нещата.
— Колко време смяташ, че ще отнеме това? — търпеливо попита той.
— Трудно ми е да кажа — отвърна Кейт. — Седмица. Или две. Ще трябва да се сбогувам с някои хора.
— Остави си поне тукашния адрес — предложи Рудолф. — За всеки случай, може да се наложи да се подписва нещо пред нотариус…
— Бъни знае къде съм — каза тя.
— Кейт, аз искам да ти бъда приятел — каза тихо Рудолф.
Тя бавно кимна и рязко заяви:
— Не бързай толкова, приятел… — Целувката на раздяла в салона на „Клотилд“ сигурно е била израз на вцепенението, в което Кейт бе изпаднала. Прекараната в размисли седмица я бе озлобила. Рудолф не можеше да я обвинява.
— А ти докога смяташ да останеш? — обърна се той към Дуайър.
— Ти би трябвало да знаеш това по-добре от мене, Руди — отвърна Дуайър. — Смятам да стоя, докато ме изхвърлят. Всеки момент ще пристигнат новият вал и витлото, а това означава поне три дни яхтата да е на сухо, и то в случай, че получа застраховката… Можеш да ми направиш една услуга — защо не уредиш застраховката? Тия чиновници ще се мотаят сума време, ако някой не ги пришпори. А ти можеш да говориш с тях по-добре от мене. Така че…
— По дяволите застраховката — не издържа Рудолф. — Оправяй се сам със застраховката.
— Няма защо да крещиш на Бъни — спокойно се намеси Кейт. — Той просто иска яхтата да е във форма, та като дойде време да я продадеш, да не се окаже, че имаш една изгнила черупка.
— Извинявай — каза Рудолф. — Много ми се събра…
— Няма съмнение, че много ти се събра — отвърна Кейт. По тона й не пролича дали го иронизира.
— Трябва да се върна в хотела — надигна се Рудолф. — Какво дължа тук?
— Пиенето е от мен. Аз черпя — заяви Дуайър.
— Ще те държа в течение на нещата — каза Рудолф.
— Много любезно от твоя страна. Ще се радвам да видя Уесли, преди да замине за Америка — отвърна Дуайър.
— Ще трябва да го видиш на летището. Той ще отиде там направо от затвора. Придружен от полицай — обясни Рудолф.
— Такава е френската полиция — каза Дуайър. — Не й стига това, че те праща в затвора, ами и… Кажи на Уесли, че ще бъда на летището.
— Хайде, и да се пазите! И двамата — заръча Рудолф.
Те не отговориха, продължиха да седят мълчаливо пред чашите си, останали вече в сянка, тъй като слънцето залязваше и отсрещната сграда го закриваше. Рудолф едва забележимо им махна с ръка и се запъти към туристическото бюро до площада, където можеше да купи трите самолетни билета за утрешния полет.
Като съпруг и съпруга ще бъдат подходяща двойка, горчиво си помисли той, подминавайки магазинчета за антикварни предмети, за сирене, за вестници… Какво ми става, господи? От къде на къде съм толкова сигурен, че мога да се погрижа за всички. За всички. Та аз приличам на малоумно куче от кучешките надбягвания. Щом трябва да се поема отговорност, независимо чия, моя или не, аз я поемам, също като ония кучета, които се втурват след изкуствения заек макар че никога няма да го хванат и добре знаят, че няма да го хванат. Каква е тази болест, от която съм се заразил като млад? Суета? Страх, че няма да бъда харесан? Заместител на отхвърлената религия? Добре, че не съм участвал във война — още първия ден щях да падна убит, и то — застрелян от собствените си хора, защото съм се опитал да спра отстъпление или доброволно съм тръгнал да осигурявам муниции за изгубено и пленено от врага оръдие. Задачата, която ще си поставя догодина, каза си той, е да се науча да казвам „Майната ти“ на всички без изключение.