— Обратно в хотела, моля. Минете по дългия път, край морето — каза той.
Като стигнаха в Антиб, обиколиха пристанището. Той видя в далечината „Клотилд“ с малката фигурка на Дуайър. Не поиска от шофьора да спре.
— Знам си правата — заяви Тереза.
Тримата седяха на столове сред малката полянка в парка на хотела, където никой не можеше да чуе разговора им. Когато Рудолф се върна, съпрузите седяха сковано един срещу друг на столове във фоайето на хотела. Изразът на лицата им беше мрачен и неодобрителен, а самото им присъствие излъчваше мълчалив укор към отдалите е на безделие и удоволствия гости, облечени в спортни дрехи, които преминаваха край тях на път за тенис корта или за плувния басейн. Двамата изслушаха намусено Рудолф, който ги поведе към парка и бързо им обясни със спокоен, безстрастен глас как Уесли е попаднал в ръцете на полицията и защо трябва да замине за Америка.
— Ние бяхме при адвокат. В Индианаполис, където живеем с мистър Крейлър, и аз знам какви права имам като майка. — Гласът на Тереза дразнеше слуха му, сякаш тебешир стържеше по черна дъска. — Уесли е малолетен и тъй като баща му е умрял, аз съм законният му настойник, така каза адвокатът. Нали така каза адвокатът, Еди?
— Така каза. Точно така — отвърна мистър Крейлър.
— Щом го взема от затвора — продължи Тереза, — и ще го заведа в дом, където ще може да получи истинско християнско възпитание.
— Не смяташ ли, че е по-разумно да не намесваме тук религията? — каза Рудолф. — В края на краищата животът, който си водила…
— Няма какво да го усукваш за живота, който съм водила. Мистър Крейлър знае всичко за това. Нали така, Еди?
— Знам всичко — кимна Еди, а малките пухкави торбички на гушата му ритмично се залюляха.
— Бях проститутка и не крия това — заяви почти гордо Тереза. — Но видях светлината. Има повече радост на небето за един грешник, който се кае… — Тя се поколеба: — Сигурна съм, че знаеш как е по-нататък, въпреки че ти и цялото ти семейство сте пропаднали неверници.
— Не, не знам как е по-нататък — каза Рудолф с престорена невинност.
— Няма значение — бързо отвърна тя. — Мистър Крейлър е мормон и благодарение на неговите усилия аз се покръстих и влязох в лоното на църквата. За твое сведение, вече не си боядисвам косата, както може би забелязваш, ако изобщо благоволяваш да ме забелязваш, и освен това не пия алкохол, нито кафе или чай.
— Това е направо възхитително, Тереза — възкликна Рудолф. Беше чел някъде, че в съвременния свят мормонизмът се ползва с най-голяма популярност сред християнските религии. Щом и Тереза е влязла в лоното му, очевидно вярващите не са кой знае колко придирчиви. Представи си как се е разтърсил молитвеният дом в Солт Лейк Сити, когато старейшините от Църквата на Иисус Христос на Светиите от Последния ден е трябвало да приемат Тереза Джордах в благословеното си братство. — Само че не виждам какво общо има с Уесли.
— Общото е това, че повече няма да живее по затворите. Познавам семейството ти, познавам фамилията Джордах, не мисли, че не ги познавам. Всички сте прелюбодейци и богохулници.
Рудолф забеляза, че речникът на Тереза значително се е обогатил, откакто е преминала в друга вяра. Но не беше сигурен дали това е за добро.
— Не смятам, че Уесли е попаднал в затвора след сбиване в един бар, защото аз съм атеист — каза той и не се сдържа да добави: — И за твое сведение прелюбодействието и богохулството не са основните ми занимания.
— Не обвинявам никого — заяви Тереза, макар че във всяка нейна дума и всеки жест, който правеше, се съдържаше обвинение. — Но не може да се отрече, че докато ти си отговарял за него, понеже си му чичо и си глава на семейството, той за малко не е убил човек…
— Добре, добре — уморено каза Рудолф. Искаше тя да си тръгне, да изчезне заедно с топчестия си, надут съпруг със свити устни, но мисълта, че Уесли може да бъде оставен на добрите грижи на тази семейна двойка в Индианаполис, го ужасяваше. Не знаеше какво да направи, за да предотврати това, но знаеше, че трябва да се опита да направи нещо. — Какво искаш? — Бе й обяснил, че Уесли ще трябва да замине със самолет за Америка след шест дни, но не бе споделил все още неясните си намерения да го запише за една година в добро американско училище, а след това да го изпрати във Франция, за да продължи образованието си, нито бе обявил собствения си план (егоистичен? ръководен от чисто роднински съображения?) да се върне във Франция, за да наглежда младежа.