Като слезе на регистрацията да си плати сметката и да каже да качат куфарите му в колата, с облекчение забеляза, че съпрузите Крейлър са си отишли. Стресна се, като видя колко голяма е сметката. Колко много плаща човек, за да страда на Лазурния бряг, помисли си той. Това беше един от най-хубавите хотели в света, но той знаеше, че никога вече няма да дойде тук. И то не заради цената.
Отиде първо на пристанището. Дуайър и Кейт трябваше да знаят къде да го намерят. Дуайър лъскаше един от малките месингови кнехти, когато Рудолф се качи на яхтата. Той се изправи, като го видя, и двамата се здрависаха.
— Как е настроението? — попита Рудолф.
— Не е празнично — сви рамене Дуайър. — Още не са изпратили вала и витлото. Трябва да пристигнат от Италия, а италианците няма да ги пуснат през границата, докато не им се плати. Всеки ден говоря по телефона със застрахователната агенция, ама те никак не бързат. Такива са си. Пращат все нови и нови документи да се попълват — огорчено каза той. — И всеки път искат подписа на Том. Тия италианци сигурно си мислят, че във Франция никой не умира. А на мен всичко трябва да ми се превежда. Има една келнерка в града, която ми е приятелка, тя знае езика, само че нищо не разбира от яхти и ме пита за всяко нещо — какво е оборудване, сигнални лампи, клафтер, плавей и други такива. Направо не знам какво да правя.
— Добре, Бъни — каза Рудолф, потискайки въздишката си. — Изпрати ми всички документи. Аз ще се погрижа.
— Това ще бъде голямо облекчение. Благодаря ти — зарадва се Дуайър.
— Аз се премествам в „Коломб д’ор“ в Сен Пол дьо Ванс. Можеш да ме намериш там — обясни Рудолф.
— Не те обвинявам, че се местиш от този хотел. Сигурно ти е струвало куп пари.
— Не беше евтино.
— Като гледа човек наоколо всички тия големи яхти, всички тия скъпи хотели, и се чуди откъде идват парите. Аз поне се чудя — каза Дуайър.
— Бъни — започна Рудолф, който странно защо почувства необходимостта да се оправдае, — когато бях млад, бях по-беден и от най-бедния човек, когото ти познаваш.
— Да. Том ми е разправял. Работил си като вол. Нямам нищо против хората, които са се издигнали като теб. Възхищавам се на това. Според мен ти имаш право да си позволиш всичко.
— Има много нещо, от които с радост бих се отказал — каза Рудолф.
— Знам какво имаш предвид — отвърна Дуайър.
Между двамата настъпи кратко, неловко мълчание.
— Мислех, че Кейт ще бъде тук, при теб — каза Рудолф. — Възникна нещо, за което трябва да знае. Как е тя?
Дуайър го погледна замислено, сякаш се опитваше да прецени дали трябва да му казва каквото и да е за Кейт.
— Замина — кратко отговори той. — Тази сутрин замина за Англия.
— Имаш ли й адреса?
— Да. Имам го — предпазливо отговори Дуайър.
— Трябва ми — заяви Рудолф и набързо обясни на Дуайър за посещението на съпрузите Крейлър и за юридическите проблеми, които Кейт ще трябва да уреди или да бъдат уредени от нейно име.
— Том ми е разказвал за тая негова жена — бавно кимна Дуайър. — Истинска напаст за мъжете, нали така?
— Това е най-безобидното от достойнствата й — отговори Рудолф. Видя, че Дуайър се колебае да му даде адреса на Кейт, и добави: — Бъни, искам да те попитам нещо. Мислиш ли, че не се опитвам да направя възможно най-доброто за Кейт? И за Уесли? И за теб също?
— За мен няма нужда никой да се тревожи — отговори Дуайър. — За Кейт… — Той направи характерния си странен, почти женствен жест с ръце, сякаш му липсваха думи да обясни положението. — Знам, че онзи ден тя се държеше… заядливо. Не че ти е сърдита или нещо такова. Ще ти обясня какво е… — Той отново махна неопределено с ръце. — Въпросът е, че тя е… — Помъчи се да намери думата. — Тя е много засегната. Но е разумна жена. И ще го преодолее. Особено сега, като се върне в Англия. Имаш ли лист и молив?
Рудолф извади тефтерче и химикалка от джоба си. Бъни му съобщи адреса и той го записа.
— Няма телефон — добави Бъни. — Като гледам, семейството й не е затънало в пари.
— Ще й пиша, щом нещо се изясни — каза Рудолф. Като огледа измитата палуба, лъснатите перила и месинговите части, добави: — Яхтата изглежда чудесно.
— Все има какво да се върши — сподели Дуайър. — Уговорил съм след две седмици да я извадим на сухо. Проклетата пратка от Италия трябва да е пристигнала дотогава.
— Бъни, колко смяташ, че струва „Клотилд“ — попита Рудолф. — За колко ще се продаде?