— Колко струва и за колко ще се продаде, са две различни неща — отговори Дуайър. — Ако пресметнеш първоначалната й цена и прибавиш всичката работа и подобренията, които сме направили с Том, плюс новия радар, който ти му подари за сватбата — той също трябва да се инсталира, — бих казал, че сумата е близо сто хиляди долара. Толкова струва. Но ако трябва да я продадеш набързо, нали така ни каза, когато ни разправяше за наследството, и то този месец, когато сезонът е към края си, кой ще иска да плаща за яхта, дето няма да я използва цяла зима; най-вероятно е някой да поиска да я купи късно напролет; но щом трябва да я продаваш бързо, и то през мъртвия сезон, и хората знаят, че трябва да я продаваш, естествено, ще се опитат да те минат и ако имаш късмет, може и да й вземеш петдесет хиляди долара. Но не съм аз човекът, който ще каже това. Ти трябва да пообиколиш наоколо, да поговориш с някои от посредниците тук или в Кан, или в Сен Тропе, нали разбираш, може би те ще намерят клиент, който е готов да направи почтена сделка…
— Някой предлагал ли ти е нещо до този момент? — попита Рудолф.
— Мисля, че никой, който познава Антиб, няма да направи такова нещо — поклати глава Дуайър. — След убийството и всичко останало… Мисля, че по-добре ще бъде да й смениш името и да я закараш в друго пристанище. Може би в друга страна. Италия, Испания, нататък някъде. Може дори в Пирея, в Гърция… Хората са суеверни, като стане дума за кораби.
— Бъни — каза Рудолф, — моля те, недей да се ядосваш, но трябва да поговоря с тебе по този въпрос. Някой трябва да остане на яхтата, докато я продадем…
— Така е.
— И трябва да му се плаща, нали?
— Да — отговори притеснено Дуайър.
— Каква заплата би следвало да получава?
— Зависи — уклончиво отговори Дуайър — какво очакваш да върши, дали е инженер или не и други такива неща.
— Ти например? Ако беше на друга яхта?
— Ами, ако някой ме беше наел по-рано — защото екипажите вече са сформирани, — предполагам, че щях да вземам към петстотин долара на месец.
— Добре — каза Рудолф. — Ще получаваш петстотин долара на месец.
— Не съм молил за такова нещо — отвърна рязко Дуайър.
— Знам, че не си молил, но ще го получиш.
— Само не забравяй, че не съм молил за това. — Дуайър протегна ръка и Рудолф я пое. — Да можеше само Том да разбере по някакъв начин какво правиш за мен, за Кейт и за момчето, пък и за „Клотилд“ — каза Дуайър.
— Не съм те молил за това, но го получих — усмихна се Рудолф.
Дуайър се засмя и добави:
— Мисля, че е останало малко уиски.
— Нямам нищо против да пийна нещо — отвърна Рудолф.
Придвижиха се към кърмата и Дуайър заговори:
— Сестра ти, мисис Бърк — Гретхен — ме направи любител на уискито. Казала ли ти е?
— Не, запазила е в тайна вашата романтична връзка.
Рудолф видя, че Дуайър не се усмихна, и не спомена нищо повече за Гретхен.
Пиха уискито топло в кабината на щурвала. Дуайър се извини, че няма лед. Не искал да включва генератора за електричество, за да не хаби гориво.
— Странно нещо — каза Дуайър, вече успокоен, с чаша в ръка. — Ти, Гретхен и Том да сте от едно семейство. — Отпи голяма глътка от чашата си и добави неопределено: — Огън и лед.
Рудолф не го накара да обясни какво има предвид.
— Ще се видим на летището, когато отида да изпратя Уесли, ако дотогава не се срещнем пак. Нали помниш датата? — попита Рудолф на тръгване.
— Записал съм си — отговори Дуайър. — Ще му събера нещата и ще ги донеса. — Той се поколеба и леко се изкашля. — Събрал е цяла папка със снимки. Нали разбираш — снимки на яхтата, на пристанища, в които сме били, негови снимки, на баща му, мои и на Кейт… такива работи. И тях ли да донеса? — Вдигна чашата си и затвори очи, докато отпиваше, сякаш този въпрос не беше от голямо значение.
— Донеси ги — каза Рудолф. Спомените причиняват болка, но са необходим багаж.
— Има цял куп снимки от сватбата. Всички сме снимани… нали разбираш — вдигаме тостове, танцуваме, всякакви такива работи, всички…
— Мисля, че по-добре е тях да ги оставиш — каза Рудолф. — Няма полза да се прекалява.
— И Кейт не ги искаше — кимна Дуайър. — А и аз нямам място къде да ги държа. Нали все някога ще тръгна да пътувам…
— Изпрати ми ги на мен — реши Рудолф. — Аз ще ги запазя на сигурно място. Може би след време Уесли ще поиска да ги разгледа. — Спомни си снимките, които Джийн бе направила същия ден. Ще сложи и другите при тях.
Дуайър отново кимна и попита:
— Още една чаша?
— Не, благодаря. Не съм обядвал. Искаш ли да хапнеш с мен?
— Много любезно от твоя страна, Руди, но вече съм обядвал — поклати Дуайър глава. Рудолф разбра, че Дуайър си има свои правила. Приема само по едно предложение на ден. Не повече.