— То си беше една случайност — каза Уесли и съжали, че е поискал да види пристанището.
— Всички така казват. А кой оправя после бъркотията? Полицията.
— Какъв бихте искали да стане синът ви? — Уесли прецени, че е време да смени темата.
— Адвокат. Там са парите, мойто момче. Послушай ме, върни се в Америка и стани адвокат. Колко адвокати познаваш, които са били в затвора?
— Мислил съм за това — каза Уесли с надежда, че полицаят ще си възвърне добродушното настроение.
— Помисли сериозно.
— Това и смятам да направя — отвърна Уесли дълбокомислено и признателно, надявайки се, че полицаят ще спре дотук.
— И никога недей да носиш оръжие. Чуваш ли ме?
— Да, сър.
— Послушай съвета на един по-стар човек, който е загрижен за младото поколение и познава света.
Сега Уесли разбра защо са възложили сутрешната задача точно на този полицай. На драго сърце се бяха лишили от присъствието му в участъка, за да не му слушат лекциите.
Полицаят измърмори нещо и запали цигара, а когато за миг вдигна ръце от волана, колата се поднесе. Димът отиде към Уесли и той се закашля. Нито баща му, нито Бъни пушеха.
— И недей да пушиш — добави полицаят. — Аз се ненавиждам за този навик. — И потъна в мълчание.
Като стигнаха на пристанището, Уесли видя „Клотилд“ и безлюдната палуба. Противно на здравия разум очакваше, че ще види баща си, който излиза от кабината на щурвала и дърпа някакво въже. Баща му винаги се притесняваше, че ако внезапно излезе буря, въжетата няма да издържат. Стига, помисли си Уесли, стига, той никога вече няма да излезе на палубата. За миг си помисли какво би станало, ако изведнъж отвори вратата, скочи и побегне. За една минута можеше да се изплъзне от дебелия полицай, да се скрие и да се вмъкне на яхтата през нощта, да я изкара от пристанището, да излезе в открито море и да се насочи към Италия. Към най-близката граница. Ще използва ли полицаят пистолета си? Кобурът му издуваше спортното сако. Много е рисковано. Безумна идея. Днес поне трябва да проявява разум. Един ден ще се върне в Антиб.
— Яхти — презрително издума полицаят и натисна газта.
Уесли затвори очи. Не искаше повече да гледа „Клотилд“.
Рудолф и Дуайър го чакаха на летището пред гишето за проверка на билетите. Дуайър носеше торбата и кожения сак на Уесли, а в ръцете си държеше голям кафяв плик.
— Майка ти и съпругът й вече минаха през паспортната проверка — съобщи Рудолф. — Ще те потърсят вътре. Ще пътувате заедно.
Уесли кимна. Не смееше да проговори.
— Всичко е наред, мосю Джордах — каза почтително полицаят. — Аз ще вляза с него и ще го кача на самолета.
— Мерси — отговори Рудолф.
— Ето ти багажа — каза Дуайър, сочейки сака. — Ще трябва да го претеглиш. — Дуайър бе облякъл костюм за случая. Уесли не си спомняше Дуайър да е бил друг път с костюм, дори на сватбата. Изглеждаше по-дребен, отколкото Уесли го помнеше, и много по-стар, със ситни, срини бръчици по челото и около устата. — А тук — додаде Дуайър, като му подаде плика — има снимки. Мислех, че някой ден ще ти се прииска да ги погледаш. — Гласът му звучеше далечно, несигурно.
— Благодаря, Бъни — отвърна Уесли, като пое плика.
Рудолф му даде листче хартия и поясни:
— Тук има два адреса, Уесли. Домашният ми адрес и служебният на приятеля ми Джони Хийт, в случай че мене ме няма. Ако някога имаш нужда от нещо… — И неговият глас звучеше несигурно.
Не е свикнал да вижда как роднините му заминават от една държава за друга, придружени от полицай, помисли си Уесли, като взе листчето и го сложи в джоба си.
— Пази се — каза Дуайър, докато Рудолф подаваше билета на Уесли на момичето зад гишето и изчакваше да претеглят багажа.
— Не се тревожи за мен, моряко — успокои го Уесли, опитвайки се гласът му да звучи бодро.
— Няма — усмихна се Дуайър, но усмивката му излезе някак крива. — Ще се видим пак, нали?
— Разбира се. — Той дори не се опита да се усмихне.
— Е, време е да вървим — подкани го полицаят на френски.
Уесли се ръкува с чичо си, който изглеждаше така, сякаш щеше да види племенника си отново след час или два, и с Дуайър, който изглеждаше така, сякаш никога вече нямаше да види момчето.
Уесли не погледна назад. Мина през паспортната проверка заедно с полицая, който показа служебната си карта и намигна на служителя зад гишето.
Майка му и съпругът й, когото виждаше за първи път, стояха в залата за заминаване точно до гишето за паспортна проверка, сякаш за да се уверят, че няма да избяга.