— Виждаш ми се бледен — каза майка му. Цялата й коса беше разпиляна по лицето. Сякаш я бе брулила вихрушка.
— Добре съм — отговори той. — Това е моят приятел. — И докосна полицая по ръката. — Той е полицай. Не говори английски.
Полицаят леко се поклони. Задачата бе изпълнена без усложнения и затова сега можеше да си позволи да бъде любезен.
— Обясни им, че трябва да те кача благополучно на самолета — каза той на френски.
Уесли обясни. Майка му се дръпна назад, сякаш полицаят имаше инфекциозно заболяване.
— Запознай се с новия си баща — предложи майка му. — Мистър Крейлър.
— Добре дошъл — поздрави го церемониално мистър Крейлър, като да посрещаше виден гост в телевизионно предаване. И протегна ръка.
— Махни си ръцете от мен — спокойно нареди Уесли.
— Не се тревожи, Еди — каза майка му. — Той е разстроен днес. Това е естествено. Ще се научи. Искаш ли да пийнеш нещо, миличък? Кока-кола, портокалов сок?
— Уиски — отговори Уесли.
— Виж какво, млади човече… — започна мистър Крейлър.
— Той се шегува — побърза да се намеси майка му. — Нали се шегуваш, Уесли?
— Не, не се шегувам.
По високоговорителя женски глас оповести последно повикване на пътниците. Полицаят го хвана под ръка.
— Ще те придружа до самолета — каза той на френски. — Такава е заповедта.
Може би трябваше да използвам случая, когато бяхме на пристанището, помисли си Уесли, крачейки към изхода. Майка му и съпругът й ги следваха плътно.
Рудолф закара Дуайър в Антиб. През цялото пътуване и двамата мълчаха. Като стигнаха входа на пристанището, Дуайър каза:
— Ще сляза тук. Трябва да се видя с един човек. — И двамата знаеха, че отива в малкото кафене, за да се напие, и че иска да бъде сам. — Ще останеш ли тук още известно време?
— Около една седмица — отговори Рудолф. — Докато оправя всичко.
— Ще се видим тогава — каза Дуайър и влезе в кафенето, като пътьом разкопча яката на ризата си, издърпа вратовръзката си и я напъха небрежно в джоба.
Рудолф отново включи мотора. В джоба си имаше писмо от Жана. Тя пишеше, че ще дойде да обядват заедно в „Коломб д’ор“ и че може да се вижда с него всеки следобед през тази седмица. Войната в Париж продължавала.
Когато пътниците свалиха коланите, а самолетът се изви на запад в небето над Монте Карло, Уесли разглеждаше снимките от плика, който Дуайър му даде. Не забеляза, че майка му е прекосила пътеката и стои зад него. Тя погледна снимките в ръката му. Изведнъж се пресегна и ги сграбчи всичките.
— Тия снимки не са ти нужни повече — заяви тя. — Горкото ми дете, колко много неща трябва да забрави!
Той не искаше да прави сцени, поне не толкова скоро, затова не каза нищо. Гледаше я как къса снимките една по една и пуска парченцата на пътеката. Тя обаче няма нищо против сцените, помисли си той. Божичко, колко прекрасно ще бъде в Индианаполис.
Погледна през прозореца и видя как полуостров Антиб, зелен и красив, се отдалечава в синьото море под него.
Част втора
1
1969
В НАТО се говори много за разселени хора — за германци, изгонени от Полша, за източногермански бежанци в Западна Германия, за палестинци, за арменци, за евреи, изгонени от арабските страни, за италианци от Тунис и Либия, за френски колонисти от Алжир. И за много други, чиято поява е неизбежна. Типични разговори между военни, които търсят поводи за война.
Минавала ми е мисълта, че и аз самият съм разселен човек, далеч от дома, запазил сантиментални и без съмнение изопачени спомени за по-щастлив живот и по-добри времена в друга страна, необвързан с чувства за преданост към обществото (Американската армия), където живея в изгнание, макар че то ме храни, облича и ми плаща много по-щедро, отколкото аз, с посредствените си способности и липса на каквато и да е амбиция, бих могъл да се храня, обличам и издържам в родната си страна.
Не съм обвързан с никого, а това означава, че от мен би могло да се очаква всичко. Може би само с Моника, но в най-добрия случай то е временно. Една случайна промяна на служебното място — ако изпратят Полковника в някоя военна база в Гърция или в Гуам, където той не е сигурен, че ще може да си намери удобен партньор за тенис, или ако се получи нова заповед от Вашингтон, издадена от някого, който не знае или пет пари не дава, че аз съществувам, или ако Моника получи предложение за по-хубава работа в друга страна, — и всичко ще се разпадне.
А може и да се разпадне от само себе си. Напоследък Моника е станала раздразнителна. Все по-често забелязвам как ме наблюдава със замислен поглед, който не вещае нищо добро. Тъй като не съм чак толкова заслепен от собствената си личност, не ми се вярва в замисления й поглед да се крие тъга от мисълта, че ще ме загуби.