Ако Моника ме остави, ще преспя със съпругата на Полковника.
Били Абът, облечен в цивилни дрехи, доволен от живота след отличната вечеря в брюкселския ресторант с изглед към „Ла Гранд Плас“, излезе в прохладната вечер с Моника под ръка. Вечерята в прехваления от туристическите справочници ресторант струваше скъпо, но за такова нещо си заслужаваше да се дадат пари. Още повече, че този следобед той бе спечелил шейсет долара на тенис като партньор на Полковника. Полковника беше побъркан на тази тема и се стараеше да играе най-малко по един час на ден, а освен това като истински възпитаник на Уест Пойнт обичаше да печели.
Той видя Били как играе още когато Били беше ефрейтор, и хареса стила му — хладнокръвен и находчив, благодарение на който побеждаваше играчи с два пъти по-силен удар от неговия. Освен това Били беше много бърз и когато играеше на двойки, можеше да покрива три четвърти от корта. Тъй като беше четирийсет и седем годишен, на Полковника му трябваше партньор, който да покрива три четвърти от корта. Затова Били беше произведен от ефрейтор в младши сержант, командващ автомобилния парк. Тази служба предполагаше доста големи допълнителни доходи към сержантската заплата — офицерите, на които понякога им се налагаше да ползват военен транспорт с неслужебни цели, даваха щедри бакшиши, а освен това имаше възможност бензинът на армията тайно да се продава на съвсем малко по-ниски цени от тези в града. И още нещо — Полковника канеше Били на вечеря. Искаше да разбере какво си мислят редниците и сержантите, както сам често се изразяваше, а съпругата му смяташе, че Били е чаровен младеж, който се държи като офицер, особено когато е облечен цивилно. Съпругата на Полковника също обичаше да играе тенис и живееше с надеждата, че един ден Полковника ще замине по служба за месец или два, но без Били.
Сега армията не е каквато беше някога, казваше Полковника, трябва да се съобразяваме с времето. Докато Полковника му беше началник, за Били нямаше опасност да го изпратят във Виетнам.
Били знаеше, че благодарение на добрите връзки на вуйчо Рудолф във Вашингтон са му спестени неприятните звуци на вражеските куршуми, и един ден щеше да му благодари. Сега в джоба си имаше писмо от вуйчо Руди, което съдържаше чек за хиляда долара. Майката на Били бе изчерпала възможностите си като източник на средства, а Моника, на която Били бе разказвал за богатия си вуйчо, го бе накарала да му пише и да го помоли за пари. На въпроса, за какво й трябват парите, тя отговаряше загадъчно, но Били отдавна се бе примирил с факта, че тя е загадъчно момиче. Моника нито веднъж не му разказа за семейството си в Мюнхен, нито за това, как така на осемнайсет години е решила да завърши „Тринити колидж“ В Дъблин. Все изпълняваше някакви тайнствени поръчения, но като се изключи това, съжителството с нея през останалото време беше изключително приятно. Това беше условието, при което тя се пренесе в неговото уютно апартаментче срещу „Ла Гранд Плас“. Той не биваше да задава въпроси, когато тя кажеше, че няма да си бъде вкъщи вечерта или цялата седмица. Понякога представителите на НАТО трябваше да провеждат дискретни срещи, за които не следваше да се говори. А той не проявяваше любопитство, когато ставаше дума за неща, които не го засягаха.
Моника не беше голяма хубавица с черната си, разрошена коса, ниски обувки и дебели чорапи, но имаше големи сини очи, които озаряваха лицето й, щом се усмихнеше, и прекрасна малка фигурка. Последното беше много важно. Били беше висок само метър и шейсет и осем, имаше крехка физика и по-високите жени му внушаваха чувство за малоценност, което не му беше приятно.
Ако тази вечер някой го попиташе каква професия смята да си избере, вероятно би казал, че иска да се презапише в армията. От време на време Моника му се ядосваше и го обвиняваше, че няма никакви амбиции. С подкупваща жизнерадостна усмивка той се съгласяваше с нея, че няма амбиции. Меланхоличните му тъмни очи, скрити зад гъсти черни мигли, придаваха обаче допълнителен смисъл на усмивката му, сякаш полагаше специално усилие да прикрие тъгата и да се покаже весел пред събеседника си. Тъй като се познаваше достатъчно добре, внимаваше да не се усмихва прекалено често по този начин.
Тази вечер Моника имаше поредната загадъчна среща.
— Не ме чакай — предупреди го тя, докато и двамата гледаха щедро украсените с позлата стени и прозорци на светналия „Ла Гранд Плас“. — Може да закъснея. А може и да не се върна цялата нощ.