— На твое място не бих го направила, скъпи — каза тя. — Преди всичко никога няма да ти повярват. Аз ще им обясня, че след като съм ти казала, че те оставям, ти си решил да си отмъстиш по този странен начин. А някои от момчетата, които познавам, могат да се държат наистина много гадно…
— Заплашваш ли ме? — попита той.
— Може и така да се каже.
По погледа й разбра, че е ужасно сериозна. Сериозна беше точната дума. При това ужасно. Стана му студено и го обзе страх. Никога не се беше правил на герой. Никога в живота си не се беше бил дори.
— Ако направя това веднъж — изрече, стараейки се гласът му да не трепери, — повече никога не искам да те виждам.
— Това зависи само от теб — отговори спокойно тя.
— Ще ти дам отговор на обяд — каза той с пламнала от мисли глава, търсейки начин да се измъкне от цялата история, да замине за Америка, да се скрие в Париж, в Лондон, да избяга в срок от шест часа от този безумен, сюрреалистичен заговор.
— Има достатъчно време — заключи Моника. — Банките са отворени и следобед. Но трябва да ти кажа, за твое добро, че ще бъдеш следен.
— Що за човек си ти, дявол да те вземе? — изкрещя той, изгубил контрол над гласа си.
— Ако не беше толкова несериозен, лекомислен и самодоволен — каза тя, без да повишава тон, — щеше да си разбрал досега, след като живееш с мен не от вчера.
— Какво толкова лекомислено и самодоволно има в това да отказваш да убиваш хора — възкликна той, засегнат от характеристиката, която тя му направи. — Недей да бъдеш чак толкова категорична.
— Всеки ден — продължи тя — обличаш униформа. Всеки ден със същата тази униформа хиляди млади мъже на твоята възраст избиват стотици хиляди хора, които не са им направили нищо лошо. За мен това е лекомислено. — Докато говореше, очите й потъмняха от гняв.
— И ти ще сложиш край на това, така ли? — високо попита той. — Ти и още пет-шест кръвожадни главорези.
— Можем да опитаме. Едно от нещата, които ще опитаме. Поне ще получим удовлетворението, че сме опитали. А ти какво удовлетворение ще получиш? — Тя го изгледа презрително, устата й се разкриви в грозна гримаса. — Че си играл тенис, докато по света се избиват хора? Че няма нито едно живо същество, което да храни някакво уважение към тебе? Че си седял със скръстени ръце, докато ония, чиито подметки ближеш сутрин, обед и вечер, кроят планове да взривят света? Когато всичко бъде унищожено от последната експлозия, ще се гордееш ли с това, че си ял, пил и си се любил, докато някой е подготвял това унищожение? Събуди се! Събуди се! Няма закон, който да постановява, че трябва да живееш като червей.
— Ораторски празнодумици — каза той. — Какво значи смятате да направите — да отвлечете някой израелски самолет, да изпотрошите прозорците на някое посолство, да застреляте някой полицай, докато регулира движението? Така ли си представяте, че ще спасите света?
— Най-напред това няма нищо общо с израелците. Ние… В моята група мненията по този въпрос са различни, така че не се тревожи за приятелите си евреи, по-скоро — за моите приятели евреи в случая.
— Благодаря за снизходителността към евреите, която проявяваш като германка — язвително изрече той.
— Мръсник такъв! — Тя се опита да го удари през масата, но той реагира бързо и й хвана ръката.
— Такива да ги нямаме! С автомат може и да действаш безпогрешно, но да се биеш не те бива! Никой не може току-така да ме удря. Крещиш ми, заплашваш ме, искаш от мен да направя нещо, заради което могат да ме убият или да ме вкарат в затвора за цял живот, а още нищо не си ми обяснила. — Без да се страхува, той продължи разпалено да говори. — Ако се съглася да ти помогна, то няма да е, защото си ме уплашила или изнудила, или нещо от този род. Нека да се разберем. Ти си права — няма закон, който постановява, че трябва да живея като червей. Ти ме убеди и аз съм съгласен с теб. Сега седни, махни си гадните ръце, запази гадните заплахи за себе си и спокойно ми обясни. Иначе никакви пари. Ясно ли е?
— Пусни ми ръката — враждебно каза тя.
Той й пусна ръката. Тя гневно го изгледа. После тихичко се изсмя.
— Ей, Били, значи все пак у тебе има нещо. Кой би допуснал? Мисля, че имаме нужда от още кафе. А и на теб ти е студено. Иди се облечи, сложи си един пуловер и ще видиш как хубаво ще си поговорим на масата за това, какво чудо е да си жив през двайсетия век.
Докато се обличаше в спалнята, той отново се разтрепера. Но треперейки, се почувства странно екзалтиран. За пръв път не отстъпи, не се измъкна или изплъзна. А беше сигурен, че въпросът е на живот и смърт. Нямаше смисъл да подценява решителността или фанатизма на Моника. Вестниците бяха пълни със съобщения за отвличания, взривове, политически убийства, сензационни масови убийства, замислени и извършени от хора, с които работиш заедно, пътуваш в един автобус, спиш под един покрив. Вечеряш на една маса. Какъв късмет само, че Моника се оказа една от тях. Тя беше права: той трябваше да се досети. Нападките й го засегнаха: едно е да знаеш, че нищо не струваш, друго е да го чуеш от жената, на която се възхищаваш, нещо повече, много повече — която обичаш и която се държи така, сякаш и тя те обича…