Тихият й смях в кухнята, студена и полутъмна в настъпващото утро, беше израз на уважение и Били го прие с благодарност. Сега в очите на Моника той изглеждаше равностоен противник и тя трябваше да се съобразява с това. До този момент Били бе оставил живота да се изнизва покрай него и беше доволен, че си е намерил удобно местенце в армията. Но животът не искаше вече да го подминава и той трябваше да се справи с него. Бе въвлечен в нещо, независимо дали му харесваше или не. Внезапно, почти инстинктивно определи нова цена на живота си.
По дяволите Моника, каза си той, обличайки пуловера. Щом дишаш, поемаш риск да загубиш нещо. Да вървят всички по дяволите!
Когато влезе в кухнята, Моника подгряваше нова кана с кафе. Беше си събула обувките и шляпаше по чорапи, развявайки рошавата си коса като домакиня, току-що станала от брачното легло, за да направи закуска на съпруга си, преди да го изпрати на работа. Терористична акция в кухнята, кърваво убийство пред горещата печка, набелязване на жертвите сред дрънченето на тенджери и тигани… Той седна на дървената маса, цялата изпорязана с нож, останала от някоя белгийска ферма, и Моника му наля кафе в чашата. Образцова немска хаусфрау, която прави хубаво кафе. Той отпи с удоволствие. Тя наля и за себе си и нежно му се усмихна. Жената, която току-що му каза, че той е избран за неин любовник, защото командва автомобилния парк, откъдето могат да се осигуряват камиони за смъртоносни цели, се бе преобразила. Поне за момента. Само за десет минути в тази студена утрин, помисли си, отпивайки горещото кафе.
— Е, откъде ще започнем? — каза Били и си погледна часовника. — Нямаме много време. Скоро ще трябва да тръгвам за работа.
— Ще започнем от началото — подзе тя. — От състоянието на света. В света цари пълен хаос, фашистите са навсякъде…
— И в Америка? — прекъсна я той. — Стига, Моника!
— В Америка всичко е прикрито — нетърпеливо отвърна тя. — Там още могат да си позволяват да го прикриват. Но кой дава оръжието, парите, димните завеси и същинската подкрепа в края на краищата? Финансово политическите среди във Вашингтон, Ню Йорк, Тексас. Ако ще се правиш на наивен, няма смисъл да ти говоря.
— Имам чувството, че не говориш, а четеш от книга.
— А защо не? — каза тя. — Какво лошо има в това да се четат книги? Няма да ти навреди, ако прочетеш някоя и друга книга. Ако толкова се тревожиш за родната си страна, успокой се, защото в момента ние не действаме в Америка, имам предвид моите хора, с което обаче не твърдя, че там никой не действа. В Америка също избухват бомби и мога да ти обещая, че ще избухват все повече и повече. Америка е в основата на пирамидата и накрая ще се окаже главната прицелна точка. И ще се изненадаш, като видиш колко лесно ще рухне. Защото пирамидата се клати, построена е върху лъжи, безнравствени привилегии, откраднато богатство, потисничество на хора; построена е върху пясък и зад фасадата й е кухо.
— Това вече звучи съвсем като от книга — каза той. — Защо не ми я вземеш от библиотеката да си я прочета сам?
— Ако трябва да се направи нещо — продължи Моника, без да обръща внимание на хапливата му забележка, — то е да покажем колко уязвимо е всичкото това зло.
— И как смяташ да го постигнеш с неколцина побъркани гангстери?
— Не използвай тази дума — предупреди го тя.
— Както искаш ги наричай. Убийци. Атентатори. Няма значение.
— Кастро го постигна с осемнайсет души в Куба.
— Америка не е Куба — каза той. — Нито Европа е Куба.
— Не се различават много. Нападенията ще се умножат. Господата, които са на власт, ще се разтревожат, ще станат несигурни и накрая ще се уплашат. Ще започнат да действат под влияние на страха, ще правят грешка след грешка, и то все по-сериозни. Ще упражнят натиск. Ще се съгласят на катастрофални за тях отстъпки, което ще накара хората да осъзнаят, че поражението им е близко, а това ще предизвика нови инциденти, нови пропуквания в стените.
— О, я смени плочата — каза той.
— Ще бъде убит президентът на някоя банка — продължи напевно тя, отдадена на фантазиите си, — ще бъде отвлечен някой посланик, стачка ще парализира една цяла страна, парите ще загубят стойността си. Те няма да знаят откъде ще дойде следващият удар, ще знаят само, че ще има следващ удар. Напрежението ще нараства, докато накрая светът избухне. Няма да са нужни армии. А само неколцина посветени люде…