— Като теб ли? — попита Били.
— Като мен — предизвикателно отвърна тя.
— И ако успеете, какво следва? — каза той. — От цялата работа печели Русия. Вие това ли искате?
— И на Русия ще й дойде редът — заяви Моника. — Не си мисли, че съм толкова глупава, та да искам това.
— Тогава какво искаш?
— Искам никой вече да не трови света, да не го тласка към унищожение по един или друг начин. Искам да спра военните, шпионите, ядрените бомбардировачи, продажните политици, убийствата за пари… хората страдат и аз искам те да разберат кой им причинява страданието и каква изгода извлича от това.
— Добре — каза той, — всичко това е прекрасно. Но нека да говорим конкретно. Да предположим, че аз ти осигуря камиона, да предположим, че се снабдите с няколко гранати, бомби, револвери. Какво по-точно ще правите с тях?
— По-точно — отговори тя — възнамеряваме да разбием прозорците на една банка тук, в Брюксел, да предизвикаме експлозия в испанското посолство, да убием един съдия в Германия, който е най-мръсната свиня в цяла Европа. Повече от това не мога да ти кажа. И то за твое добро.
— Много неща си готова да направиш за мое добро, нали? — произнесе театрално Били и се поклони. — Аз ти благодаря, майка ми ти благодари, моят полковник ти благодари.
— Не се дръж нахално — хладно отвърна тя. — Никога повече не се дръж нахално с мене!
— Говориш така, сякаш си готова още сега да ме застреляш, моя скъпа терористке — каза й подигравателно той, като сам си даваше кураж, но въпреки пуловера пак трепереше.
— Никога никого не съм застрелвала — отвърна Моника. — И не смятам да го правя. Не ми е това работата. И след като си толкова чувствителен, сигурно ще ти е драго да чуеш, че тук, в Белгия, смятаме да действаме така, че да няма убити. Това, което смятаме да правим, е просто да разстройваме, предупреждаваме, символизираме…
— Тук, в Белгия. А на други места? — попита той.
— Това не те засяга. Не е нужно да знаеш. След време, ако си убеден и искаш да вземеш по-активно участие, ще бъдеш обучен и на нашите обсъждания ще стане дума за теб. Сега-засега единственото, което трябва да направиш, е да отидеш в банката, да осребриш чека на вуйчо си и да осигуриш един камион за няколко часа през нощта. Боже мой — извика гневно тя, — с тия подкупи, които вземаш, няма да ти е за първи път, да не мислиш, че не знам как живееш толкова разкошно с една сержантска заплата… или с бензина, който продаваш на черно…
— Господи, Моника — прекъсна я той, — да не би да намекваш, че няма разлика между една дребна кражба и това, което ме караш да направя?
— Има — отговори тя. — Едното е долнопробно и отвратително, а другото е благородно. Ти живееш като насън. Сам не се харесваш такъв, какъв то си, ненавиждаш всички около себе си, чувала съм те как говориш за семейството си, за майка си, за баща си, за вуйчо си, за „животните“, с които работиш… Недей да отричаш! — Тя вдигна ръка, за да му попречи да я прекъсне. — Таиш всичко в себе си. Никой досега не те е предизвиквал да си дадеш сметка за това, да се разкриеш, да видиш какво означава то. Сега аз те предизвиквам!
— И намекваш, че ще ми се случи нещо много лошо, ако не направя, каквото искаш — отбеляза той.
— Това е положението, малкия — отвърна тя. — Помисли за всичко, което ти казах, докато си на работа сутринта.
— Точно така ще направя — изправи се той. — Трябва да вървя.
— Ще те чакам на обяд — каза тя.
— Не се и съмнявам — отвърна той и излезе.
Цялата сутрин Били беше като замаян. Докато проверяваше нареждания, заявки, митнически декларации и отчети, той вземаше десетки решения по няколко пъти едно след друго, после ги отхвърляше, вземаше нови и пак ги отхвърляше. На три пъти посегна към телефона да се обади на Полковника и да му разкаже всичко, да го помоли за съвет, за помощ, и всеки път се отказваше. Провери разписанието на самолетите от Брюксел за Ню Йорк, реши да отиде в банката, да осребри чека на вуйчо си и да се качи на самолета още същата сутрин. Защо да не отиде направо в ЦРУ във Вашингтон, да обясни затрудненото положение, в което е изпаднал, да изпрати Моника в затвора, да се превърне в тайнствен герой на онези тайнствени коридори. Наистина ли може да го направи? Няма ли ония хора там, ловки специалисти по убийства, сложни задкулисни машинации и сваляне на правителства, да го поздравят, а тайничко, в типичния си стил, да го презират заради страхливостта му? Или още по-лошо, да го направят двоен агент, да му заповядат да се върне, да се включи в групата на Моника, каквато и да е тя, и всяка седмица да докладва за нейните действия? Наистина ли иска Моника да влезе в затвора? Дори тази сутрин не можеше с чисто сърце да си каже, че не я обича. Любов? Ама че дума. Повечето жени го отегчаваха. Обикновено, след като преспеше с някоя, си намираше оправдание да скочи от леглото и да се прибере вкъщи. Но нощта, прекарана с Моника, не можеше да се нарече преспиване. Защото бе пълно щастие. Грубо казано, помисли си той, с нея мога да се любя пет пъти в една нощ и с нетърпение да очаквам да я видя по обяд на другия ден гола и свежа в леглото.