Не искаше да го убият. В това беше сигурен, както беше сигурен и че не иска да изгуби Моника. Но все пак имаше нещо възбуждащо, нещо дълбоко вълнуващо във факта, че дръзва да люби една жена, да я кара да стене от удоволствие и болка в шест часа сутринта, след като знае, че на обяд тя е готова да нареди той да бъде убит.
Как ли би се почувствал, ако й кажеше: „Аз съм с теб“? Ако тръгнеше по нейните тайни пътища? И един ден, докато играе тенис с Полковника в първокласния клуб, чуеше някъде наблизо гръм от експлозия, която той е причинил? Ако минеше покрай някоя банка, на чийто управителен съвет е член вуйчо му Рудолф, и тайно оставеше бомба, която на другата сутрин, преди банката да отвори вратите си, щеше да избухне? Ако се запознаеше с хора фанатици, които постоянно се прехвърлят от една държава в друга, които след сто години може би ще бъдат герои на исторически книги, които убиват с отрова, с голи ръце, които могат да го посветят в тайните си и да го накарат да забрави, че е висок само метър и шейсет и осем?
Накрая не се обади на Полковника, не осребри чека, не даде никакви нареждания в автомобилния парк, не отиде на летището.
Остави всичко в ръцете на съдбата и седя цялата сутрин като замаян, а когато Полковника му се обади и каза, че в пет и половина следобед ще играят тенис, той отговори: „Да, сър, ще ви чакам“, макар да знаеше, че по това време може и да е мъртъв.
Когато излезе от службата, Моника го чакаше. Той с облекчение забеляза, че си е сресала косата, защото другите мъже, запътили се покрай тях на обяд, ги поглеждаха двусмислено и прикриваха циничните си усмивки заради офицерския му чин, а на него не му беше приятно да си мислят, че общува с някаква пачавра.
— Е? — попита тя.
— Хайде да отидем да обядваме — отговори той.
Заведе я в един хубав ресторант, където знаеше, че другите военни, които биха искали да сменят храната в стола, не могат да си позволят да отидат. Имаше нужда от успокояващата атмосфера на масите с колосани покривки и цветя върху тях, от услужливите келнери, от заведението, което с нищо не напомняше за световна разруха, за отчаяни заговорници, за разпадащи се пирамиди. Избра менюто и за двамата. Моника се престори, че не я интересува какво ще яде и че й е досадно да чете менюто. Тъй като все пак я познаваше, той злобно си каза, че знае защо се държи така. Трябваше да си сложи очила с дебели стъкла, за да може да чете, а беше твърде суетна и не искаше да ги слага пред другите. Но когато сервираха храната, се нахвърли с апетит и яде повече от него. Интересно как поддържа фигурата си, помисли си Били.
Хранеха се тихо и разговаряха възпитано за времето, за предстоящата конференция, на която тя щеше да бъде преводач, за неговата среща с Полковника в пет и половина, за една пиеса, която щеше да се играе в Брюксел и която тя искаше да гледа. Докато не поднесоха кафето, никой от двамата не спомена за случилото се сутринта. Накрая тя каза:
— Е, какво реши?
— Нищо — отвърна Били. Дори в добре затопления, уютен ресторант той отново изпита хлад. — Изпратих обратно чека на вуйчо ми същата сутрин.
— Това е твоето решение, така ли? — усмихна се студено тя.
— Отчасти — каза той. Лъжеше. Чекът беше все още в портфейла му. Не знаеше, че ще изрече тези думи. Каза ги механично, сякаш нещо бе прищракало в мозъка му. Но още докато ги казваше, вече знаеше, че ще върне чека, ще благодари и ще обясни на вуйчо си, че финансовото му положение се е подобрило и в момента не се нуждае от помощ. Това щеше да се окаже полезно за в бъдеще, когато наистина ще има нужда от вуйчо Рудолф.
— Добре — спокойно каза Моника, — ако се страхуваш, че парите могат да бъдат проследени, разбирам. Това не е толкова важно — сви тя рамене. — Ще намерим пари от другаде. А по въпроса за камиона?