— Нищо не съм направил.
— Имаш цял следобед.
— Още не съм решил.
— Мисля, че и това може да се уреди — каза тя. — Единственото, което трябва да направиш, е да се престориш, че нищо не си забелязал.
— И това няма да направя — заяви той. — Трябва много да мисля, преди да реша нещо, независимо какво е то. Ако приятелите ти искат да ме убият — продължи той рязко, но с тих глас, тъй като видя, че келнерът се запътва към тях с още кафе, — кажи им, че ще бъда въоръжен. — Беше се упражнявал една сутрин с пистолет 45-и калибър. Можеше да го разглобява и сглобява, но бе отбелязал съвсем малко точки в стрелба по мишена. Стрелба с огнестрелно оръжие в кошарата на Брюкселското ранчо, помисли си. За кого му напомняше това, за Джон Уейн ли? Какво би направил Джон Уейн днес? Той тихичко се изсмя.
— На какво се смееш? — попита рязко тя.
— Спомних си един филм, който съм гледал някога — отговори Били.
— Да, ако обичате — обърна се тя на френски към келнера, надвесен над тях със сребърния кафеник. Той напълни и двете чаши.
След като келнерът се отдалечи, тя странно се усмихна.
— Няма защо да носиш оръжие. Никой няма да стреля по теб. Ти не заслужаваш и куршум.
— Много ми е приятно да го чуя — каза той.
— Има ли нещо, което да ти прави впечатление, да те засяга?
— Ще изготвя списък на нещата — не й остана длъжен той — и ще ти го представя следващия път, като се видим. Ако изобщо се видим…
— Ще се видим — увери го тя.
— Кога се изнасяш от апартамента?
Тя изненадано го погледна. Той не разбра наистина ли се бе изненадала, или се преструваше.
— Не съм мислила да се изнасям. Ти искаш ли да се изнеса?
— Не знам — каза той. — Но след днешния ден…
— Засега — прекъсна го тя — нека да забравим днешния ден. На мен ми харесва да живея с теб. Установих, че политиката няма нищо общо със секса. За други хора това може и да не важи, но за мен е така. С теб се чувствам прекрасно в леглото. С други мъже не съм имала такъв късмет. В средите на новата левица оргазмът е рядкост, а в съвременната епоха дамите са научени, че той е тяхно право, дадено им от бога. Така че бог те праща в отговор на молитвата на една девойка, скъпи. Изразявам се малко вулгарно, но се надявам, че нямаш нищо против. Особено след като девойката съм аз. Освен това обичам хубавите обеди, които ти така любезно осигуряваш. Така че… — Тя запали цигара. Пушеше непрестанно и пепелниците в апартамента бяха вечно препълнени с угарки. Били се дразнеше, защото не пушеше и приемаше сериозно предупрежденията, отправени от страниците на списанията, за смъртността сред пушачите. Но може ли да очакваш от един терорист, който е непрекъснато нащрек да не го хване полицията или да не го разстрелят, да се тревожи, че ще умре от рак на белия дроб на шейсетгодишна възраст. — Така че — продължи тя, издухвайки пушека през ноздрите си — ще разделя живота си на две. Ти ще бъдеш за секс, омари и гъши пастет, а други ще използвам за по-малко сериозни занимания като убийства на германски съдии. Не си ли доволен, че съм такова разумно момиче?
На парченца ме реже, късче по късче, помисли си той, и каза:
— От нищо не съм доволен.
— Недей да бъдеш толкова мрачен, малкия — бодро изрече тя. — Всеки според способностите си! Днес съм свободна почти целия следобед. Можеш ли да се измъкнеш за един-два часа?
— Да. — Той отдавна бе усъвършенствал система за отсъствие от работното място, без някой да го забележи.
— Добре — потупа го тя по ръката. — Хайде да отидем вкъщи, да си легнем и да се любим цял следобед до забрава.
Бесен от яд на себе си, че не може да устои да хвърли парите на масата и да си излезе достойно от ресторанта, той каза:
— Трябва да се върна в службата за десет минути. Ще се видим вкъщи.
— Изгарям от нетърпение — усмихна му се тя и големите й сини очи озариха лицето й, съчетало чертите на Бавария и „Тринити“.
2
1969
За известно време ще спра да пиша в този бележник. А за Моника най-добре изобщо повече да не пиша.
Има толкова хора, които си навират носа в чужди работи или са официално упълномощени да влизат с взлом в къщата ти. В Брюксел е пълно с такива.
Моника е станала по-раздразнителна от всякога.
Аз я обичам. Тя не ми вярва.
Сидни Алтшелер стоеше до прозореца в кабинета си високо в сградата на списанията „Тайм“ и „Лайф“, загледан мрачно в светлините на зданията, ограждащи кулата, в която работеше. Беше мрачен, защото мислеше за редакторската работа, която го чакаше през уикенда.
На вратата дискретно се почука и секретарката му влезе с думите: