— Един човек на име Джордах иска да ви види.
— Джордах? — намръщи се Алтшелер. — Не познавам никого с това име. Кажете му, че съм зает, ако иска, може да ми пише.
Секретарката се обърна да излезе и в този момент той си спомни нещо.
— Почакайте — извика Алтшелер. — Преди пет-шест месеца пуснахме един материал. За някакво убийство. Името на човека беше Джордах. Кажете му да влезе. Имам петнайсет минути на разположение, преди да дойде Тачър с готовия за печат текст. Ако историята за Джордах има продължение, може да го използваме. — Той се върна при прозореца и при мрачното си настроение преди уикенда, все така загледан в светлините на съседните здания, утре те щяха да бъдат тъмни, защото е събота и заместник-директорите, чиновниците, счетоводителите, разсилните и всички останали щяха да си почиват.
Той стоеше все така при прозореца, когато на вратата отново се почука и секретарката въведе едно момче, облечено в костюм, който му беше омалял.
— Заповядайте, заповядайте — каза Алтшелер и седна зад бюрото си. До бюрото имаше стол. Той го посочи на момчето.
— Ще имате ли нужда от мен? — попита секретарката.
— Ако се наложи, ще ви извикам — отговори той и погледна момчето. Шестнайсет-седемнайсетгодишно, едро за възрастта си. Със слабо, красиво лице и смущаващо съсредоточен поглед. С тяло на атлет.
— Е, мистър Джордах, с какво мога да ви услужа? — енергично попита Алтшелер.
Момчето извади една страница, откъсната от „Тайм“.
— Вие сте публикували това за баща ми — имаше плътен, звучен глас.
— Да, спомням си — поколеба се Алтшелер. — Кой е вашият баща? Кметът ли?
— Не, онзи, когото убиха — каза момчето.
— Ясно — отвърна Алтшелер и продължи с по-приятелски тон. — Как ти е малкото име, млади човече?
— Уесли.
— Откриха ли убиеца?
— Не — отвърна колебливо Уесли и добави: — Искам да кажа — формално не…
— Така и предполагах. Нищо повече не се появи по този въпрос.
— Аз всъщност исках да видя човека, който е написал материала — каза Уесли. — Обясних това долу на портиера, той взе да се обажда по телефона и установи, че го е написал някакъв човек на име Хъбъл, който все още бил във Франция. Затова си купих един брой на „Тайм“ и на първата страница видях вашето име.
— Ясно — кимна Алтшелер. — Защо искаше да се срещнеш с мистър Хъбъл? Смяташ ли, че в материала има нещо нечестно или че са допуснати грешки?
— Не. Съвсем не.
— Да не би да искаш да ни съобщиш нещо ново?
— Не. Исках да поговоря с мистър Хъбъл за баща ми и за семейството на баща ми. В материала има много за тези неща.
— Да. Но мистър Хъбъл не би могъл да ти помогне. Информацията беше събрана тук; данните бяха обработени от служител в нашата документация.
— Аз не познавам добре баща си — поясни Уесли. — Допреди две години не го бях виждал. Искам да знам повече за него.
— Разбирам те, Уесли — каза Алтшелер внимателно.
— В статията се споменават много неща, за които изобщо не съм знаел. Направил съм списък на хората, с които баща ми е бил свързан в различни периоди от живота си. В списъка съм включил и „Тайм“. Това е всичко.
— Ясно. — Алтшелер се обади на секретарката си. Тя веднага се появи. — Мис Прентис — каза той, — проверете, моля ви, кой осигури биографичната справка в материала за Джордах. Ако не греша, трябва да е била мис Ларкин; заведете младежа в нейния кабинет. Кажете й да направи каквото може за мистър Джордах. — После стана и добави: — А сега ме чака работа. Радвам се, че дойде, Уесли. И на добър час.
— Благодаря, сър. — Уесли също стана и излезе от кабинета след секретарката.
Алтшелер се върна при прозореца и се загледа навън. Възпитано, тъжно момче. Кой знае какво би направил самият той, ако неговият баща беше убит, а той — сигурен, че знае кой го е убил. С такива въпроси обаче не ги бяха занимавали в Йейл, където бе станал бакалавър по хуманитарните науки.
Документаторката работеше в малко помещение без прозорци, осветено от неонови лампи. Беше дребна млада жена с очила, небрежно облечена, но хубава. Докато мис Прентис обясняваше какво иска Уесли, тя кимаше и стеснително го поглеждаше.
— Изчакайте една минутка тук, мистър Джордах, сега ще проверя в картотеката — каза мис Ларкин. — Ще ви дам да прочетете всичко, което изровя — добави тя и се изчерви, като изрече думата „изровя“. Говори ли се така на едно момче, чийто баща е убит. И се замисли дали не трябва да провери какво съдържат папките, преди да ги види момчето. Помнеше много добре работата върху този материал, защото историята беше съвсем различна от всичко, което тя самата бе преживяла. Никога не бе ходила на Ривиерата, всъщност никога не бе напускала Америка, но в колежа посещаваше курсове по литература и жадно четеше книги и сега във въображението й Южна Франция бе място за любов и трагедии — Скот Фицджералд, който отива или се връща от парти с кола по Гран Корниш, Дик Дайвър, отчаян и весел сред ослепителните плажове, и двамата неподозиращи бедите, които ги очакват, когато всичко около тях рухне. Обикновено разпиляваше записките си, но този път ги запази поради някакво неясно чувство за обвързаност с този литературно-географски регион, който един ден щеше специално да проучи. Погледна момчето — то бе живяло там, бе страдало там, а сега стоеше в кабинета й с отеснял костюм — и й се прииска да го разпита, да открие дали знае нещо за всичко това.