Защо историята на това момче да не се превърне в роман? В края на краищата Драйзер е започнал своята „Американска трагедия“, след като прочел някаква вестникарска статия. Никой в семейството на Драйзер не е бил убит, той дори не е познавал някого, който да е бил убит, но въпреки това е написал велик роман. Само допреди няколко минути тук при нея бе стояло едно хубаво, загадъчно момче, поело почти открито бремето на разкаянието и мъката, събиращо смелост да извърши нещо, потръпващо от удоволствие при мисълта за неизбежното, каза си тя. Хамлет в образа на американски младеж. Защо не? Отмъщението е залегнало в най-старите литературни традиции. В Библията се казва, обърни си и другата страна, но се казва също и око за око. Нейният баща, фанатичен ирландец, бълваше проклятия всеки път, щом прочетеше какво продължават да вършат англичаните в Ирландия, а в гостната им висеше портретът на Парнел.
Отмъщението е част от нас, помисли си тя. То тече като кръв в жилите ни. Преструваме се, че ние от двайсети век сме твърде цивилизовани, за да сме отмъстителни, но онзи човек във Виена, който цял живот издирвал нацисти, убивали евреи, е почитан и уважаван в цял свят. А баща й дори казваше, че бил последният герой на Втората световна война.
Защо не попита момчето къде може да го намери. Трябва да го намери, да го опознае, да го пресътвори на страниците на новия си роман с неговия гняв, съмнения, младост. Може да е жестоко, каза си тя, но човек или е писател, или не е. Ако някога пак дойде, няма да пропусна да разбера всичко за него.
Радостно възбудена, преливаща от творчески ентусиазъм, тя внимателно събра всички материали и върна папката на мястото й.
Нямаше търпение да си отиде вкъщи и да хвърли в огъня шейсетте страници от романа си.
3
Рудолф беше седнал пред пианото и се опитваше да налучка мелодията на „В един ясен ден“, когато на вратата се звънна и мисис Бъртън излезе от кухнята да отвори. Той я видя как мина през антрето. Беше с палто и шапка. Идваше сутрин и всяка вечер се връщаше в Харлем, където я чакаше собственото й семейство. От кухнята се чу смехът на Инид, която вечеряше с бавачката си. Рудолф не чакаше никого и продължи да свири. Пианото се оказа добра идея. Купи го, защото новата бавачка имаше приятен глас и той я чуваше, че пее тихичко на Инид. Жената каза, че свирела малко на пиано, и той прецени, че за Инид ще е полезно да слуша в собствения си дом как някой свири. Ако се окаже, че Инид изобщо притежава талант, по-добре да слуша музика по този начин, отколкото от грамофона, за да не си мисли, че Бах и Бетховен са нещо най-обикновено като електрическата лампа — натискаш копчето и тя светва или угасва. Но след като минаха няколко дни, откакто го купи, той взе да се заседява пред пианото и да дрънка първо акорди, а после и мелодии. Имаше добър слух и можеше по цели часове да се забавлява и да не мисли за нищо друго, освен за музиката, която излизаше изпод пръстите му. Беше благодарен на всичко, което можеше да го разсее макар и за няколко минути. Почти бе решил да взема уроци по пиано.
Мисис Бъртън влезе във всекидневната и каза:
— Дошъл е един млад човек, мистър Джордах, който разправя, че ви е племенник. Да го пусна ли?
Откакто Рудолф се премести да живее на последните два етажа в една солидна жилищна сграда без портиер, мисис Бъртън все се страхуваше от крадци и престъпници и винаги слагаше веригата на вратата. Оплакваше се, че съседите са нехайни и оставят входната врата отключена, така че всеки може да се вмъкне по стълбите.
— Аз ще отида да видя кой е — каза Рудолф и стана. В писмото си от Брюксел миналата седмица Били не споменаваше, че ще идва в Америка. От писмата, които пишеше, Рудолф оставаше с впечатлението, че племенникът му е станал приятен, интелигентен младеж, и без много да се замисля, му изпрати тези хиляда долара, за които Били го молеше. Но сега се запита да не би да има неприятности в армията и да е избягал. Това би обяснило и молбата за пари. Колкото до Уесли, от него нямаше ни вест, ни кост, откакто напусна Ница преди близо девет месеца.
Мисис Бъртън го последва до средата на коридора. На площадката, смътно осветена от електрическата крушка на тавана, пред открехнатата брата, препречена с верига, стоеше Уесли.
— Всичко е наред, мисис Бъртън — каза Рудолф, откачи веригата и отбори вратата. — Заповядай, Уесли — покани го той и протегна ръка. След едва забележимо колебание Уесли пое ръката му.