— Направо ти се проясни, нали? — отново се засмя Уесли по момчешки. — Испанската инквизиция в Индианаполис.
— Май ще трябва да пийна нещо — каза Рудолф и стана да си приготви коктейл с мартини. — Още една бира Уесли?
— Може. — Уесли вдигна чашата от пода, стана и я подаде на Рудолф.
— Инид е в кухнята. Искаш ли да я видиш? — Той забеляза, че Уесли се колебае. — Майка й я няма. Аз ти писах, че се разведохме. Изглежда, че и това писмо не си получил — раздразнено поклати глава той.
— Не, не съм.
— Дявол да го вземе. Отсега нататък ще ти пиша до поискване. Не ти ли мина през ума, че е странно никой да не ти пише?
— Никога не съм се замислял по този въпрос.
— Не си ли писал на Бъни или на Кейт?
— Писах им веднъж или два пъти. Те не отговориха и аз се отказах. Ти имаш ли връзка с тях? — попита Уесли.
— Разбира се — отговори Рудолф. Дуайър му изпращаше всеки месец отчет със сметките за поддържането на „Клотилд“. Нямаше как да не научи, че Рудолф е купил яхтата. Официално направената оценка на яхтата беше сто хиляди долара — Дуайър бе пресметнал точно, — но купувач за такава цена не се яви и Дуайър закара яхтата да презимува в Сен Тропе. — Добре са. Кейт си има бебе. Момче. Ти си имаш брат. Половин брат, но това няма значение.
— Горкото хлапе — каза Уесли, но новината, изглежда, го развесели. Кръвта вода не става, помисли си Рудолф. — Като пишеш на Кейт, кажи й, че един ден ще се отбия да я видя в Англия — помоли го Уесли и продължи: — Деца. Значи моят баща е единственият в семейството с повече от едно дете. Една нощ ми каза, че искал да има пет деца. Беше страхотен с хлапетата. Ще дойде на яхтата някое семейство с най-разглезения пикльо, който си виждал, и само за една седмица баща ми го научава да се обръща към хората със „сър“, да става, когато влязат по-възрастни, да не говори неприлични думи, а като спрем в някое пристанище, да мие с маркуча палубата и така нататък. — Той смутено въртеше чашата в ръка. — Не обичам да се хваля, чичо Руди, но виж с мен какво направи. Може и сега да не представлявам кой знае какво, но ако ме беше видял, като ме измъкна от онова училище… имах вид на идиот.
— Сега обаче нямаш такъв вид.
— Поне не се чувствам такъв. А това не е малко — каза Уесли.
— Така е наистина.
— Понеже говорим за деца, смяташ ли, че мога да видя Инид?
— Разбира се — зарадва се Рудолф.
— Все такава бъбрица ли е?
— Да, дори по-голяма — каза Рудолф и го поведе към кухнята.
Инид обаче се смути, когато двамата влязоха в кухнята.
— Здравей, Инид, аз съм братовчед ти Уесли. Помниш ли ме? — попита Уесли.
Инид го погледна сериозно, после извърна глава настрани.
— Късно е вече — намеси се бавачката в нейна защита. — По това време на деня става малко раздразнителна.
— Ще дойда някой път сутрин — каза Уесли.
Плътният му възмъжал глас отекна звънко и остро в малката кухня и Инид сложи ръце на ушите си.
— Дръж се прилично, мис — каза бавачката.
— Сигурно говоря много високо — заизвинява се Уесли, когато двамата с Рудолф излязоха от кухнята. — Този навик се добива в морето заради вятъра, шума на водата и всичко останало.
Във всекидневната Рудолф си наля мартини от шейкъра и изстиска в питието парче лимон. Вдигна чашата си към Уесли, внезапно изпитал радост, че момчето е дошло да го види и че поиска да види Инид. Може би в неясното, далечно бъдеще ще заприличаме отново на семейство, каза си. Малко неща са ми останали, за които мога да се хвана, помисли си Рудолф със самосъжаление; а семейството е нещо, за което човек може да се държи. Дори писмото на Били, в което племенникът му го молеше за пари едновременно плахо и безцеремонно, звучеше искрено. Знаеше, че тъй като самият той няма синове, може да бъде приятел на момчетата, дори повече от приятел, стига те да му позволят. Самотен, разведен, полузабравил Жана, чийто образ постепенно изтляваше в съзнанието му, поверил в ръцете на компетентна жена единственото си дете, което поради възрастта си беше само прекрасна играчка за него, той знаеше, че започне ли да контактува с племенниците си, много скоро ще се нуждае от тях повече, отколкото те от него. Надяваше се, че този ден ще дойде, и то скоро.
— Независимо от причината, която те е довела в Ню Йорк, щастлив съм, че те виждам — развълнувано каза той, вдигайки чашата си.
Уесли също смутено вдигна чашата си.
— Благодаря.
— Надявам се, че вече не се биеш по баровете.
— Не се тревожи — отвърна сериозно Уесли. — Побойническите дни свършиха. Макар че понякога е доста трудно да се сдържам. В училище има много негри, белите се заяждат с тях, после пък те се заяждат с белите. Мен сигурно ме смятат за страхливец. Но както и да е. Аз съм си научил урока. Във всеки случай дадох обещание пред баща си в деня, когато ме взе от военното училище. Наруших това обещание само веднъж. Но обстоятелствата тогава бяха особени. — Той се загледа мрачно в чашата си, лицето му сякаш се бе състарило. — Само веднъж. Но нали на всяко куче му се полага да ухапе веднъж. Смятам, че заради баща си трябва да удържа на обещанието. Това е най-малкото, което… — Той замълча. Сви устни. Рудолф се уплаши, че момчето ще се разплаче.