— И аз така смятам — побърза да каже той. — Къде си отседнал в Ню Йорк?
— В общежитието на Християнския съюз на младите хора. Не е лошо.
— Виж какво — започна Рудолф, — утре сутринта ще водя Инид в Монтаук, да прекара седмицата с майка си, но се връщам в неделя. Защо не дойдеш с мен да глътнеш малко морски въздух… — Той замълча, като видя, че Уесли го гледа подозрително.
— Благодаря — каза Уесли. — Сигурно ще бъде хубаво, но ще го направим друг път. Трябва да се върна в Индианаполис.
— Няма защо да се връщаш на автостоп. Ще ти дам пари за самолета. — Кога най-сетне ще спра да предлагам на хората пари вместо онова, от което наистина се нуждаят, отчаяно си помисли той.
— Предпочитам така — отвърна Уесли. — Всъщност на мен ми е приятно да пътувам на автостоп. Приказваш си с най-различни хора.
— Както искаш — позасегна се Рудолф, но без да се сърди, че момчето не иска да поема риска отново да види Джийн и да си припомни всичко. — Все пак, ако предпочиташ да пренощуваш тук, можеш да спиш на дивана… Нямам стая за гости, но ще ти бъде удобно. — Гостоприемство и роднинска взаимопомощ, вместо доларови банкноти.
— Много любезно от твоя страна, но вече съм се настанил в общежитието — внимателно отговори Уесли.
— Следващия път, като дойдеш в Ню Йорк, искам да знам предварително. В квартала има хубави хотели, съвсем удобно… Може да отидем на някое представление или да видим нещо друго… — Той рязко замълча. Не искаше момчето да си помисли, че се мъчи да го подкупи.
— Разбира се — неубедително отвърна Уесли. — Следващия път. Но този път, чичо Руди, искам да говоря с теб за баща си. — И погледна сериозно Рудолф. — Нямах възможност да го опозная добре. Бях просто дете, може и сега да съм просто дете, но искам да знам какъв е бил той, колко е струвал… Разбираш ли какво искам да кажа?
— Мисля, че разбирам.
— Правя си списъци с имената на хора, които баща ми е познавал в различни периоди от живота си — ти и леля Гретхен сте на първо място в списъка. Съвсем естествено, нали?
— Сигурно е така. Да. Съвсем естествено. — Страхуваше се от въпросите, които щяха да му бъдат зададени, от отговорите, които щеше да бъде принуден да даде на това високо, сериозно, надраснало възрастта си момче.
— Докато бях с него — продължи Уесли, — за краткото време, през което бяхме заедно, смятах, че е нещо като герой, почти светец заради начина, по който се отнасяше с мен, с Кейт и с Дуайър, заради това, как успяваше да получи от всекиго каквото поиска, без дори да повиши глас, заради това, че каквото и да се случеше, той можеше да се справи. Но знам, че невинаги е бил такъв и че представата ми за него е детинска. Искам да знам какво наистина е представлявал. Заради себе си. Защото това ще ми помогне да разбера какво представлявам аз самият. Какъв човек искам да бъда, какво искам да правя с живота си. Звучи малко объркано, нали? — Той раздвижи едрите си рамене, сякаш се ядоса на себе си.
— Не е толкова объркано, Уесли — отговори внимателно Рудолф. — Ще ти разкажа всичко, което искаш да знаеш, всичко, което мога да си спомня. Но мисля, че първо трябва да отидем да вечеряме. — Отлагай миналото, това е първото правило на цивилизацията.
— Няма да се откажа от едно свястно ядене — каза Уесли и се изправи. — По пътя ядох само боклуци. А това, дето го ям вкъщи… — Той направи гримаса. — Майка ми е маниачка на тема здравословна храна. Прекрасна за катерички. Чичо Руди — усмихна се той, — всички ми разправят колко си богат. Можеш ли да си позволиш да черпиш една пържола?
— Мисля, че за една пържола съм достатъчно богат. Мога да си я позволя няколко пъти в годината — каза Рудолф. — Почакай ме тук, искам да се кача горе да кажа лека нощ на детето и да си взема сакото.
Тъкмо си вадеше сакото от гардероба, когато телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката.
— Руди… — Беше Гретхен. — Къде ще вечеряш? — Винаги, когато беше притеснена, тя се държеше безцеремонно и грубо. Няколко седмици наред не се бяха чували, но за нея беше необичайно да му се обажда в такъв ден и час — петък, седем и петнайсет вечерта.