— Това пък какво значи? — попита Уесли.
— Извинявай — смути се Рудолф. Откритото възхищение на Уесли от Гретхен го притесни или може би го накара да завижда и той реагира високомерно. — Такъв е бил обичаят в древен Египет при фараоните.
— Разбрах — каза Уесли. — Явно не съм добре образован.
— Още си млад.
— Даа — съгласи се Уесли и се замисли за младостта си.
В това момче има добра мая, реши Рудолф и веднага си помисли, че е непростимо, дето по силата на закона съпрузите Крейлър имат право да заквасят с нея каквото си искат. Утре сутринта щеше да се види с Джони Хийт — Джони и жена му щяха да дойдат с Рудолф и Инид в Монтаук. Ще попита Джони още веднъж дали няма някакъв законен начин да измъкнат момчето от лапите на майка му.
— Какво мислиш по въпроса за образованието? Ще учиш ли в колеж? — попита Рудолф.
— Майка ми разправя, че само ще профукам парите — сви той рамене. — Чета много, но не това, което ни карат в училище. Попрегледах някои неща за мормоните. Исках да разбера дали мистър Крейлър и майка ми са такива, защото са мормони или защото са майка ми и мистър Крейлър. — Той се ухили. — Разбрах, че са си били ужасни хора и че религията е извадила на показ най-лошото у тях. Само че — продължи сериозно той — странна е тази религия. Трябва да са били смели хора, тия мормони, щом са се борили из всички щати и са прекосили с каруци половин Америка, пък и, както самите те разправят, спрели са в пустинята и са я превърнали в градина. Обаче ако им видиш жените! Честна дума, като погледна майка си, просто не мога да разбера защо хората изобщо искат да се женят. Само десет минути да послушаш майка ми, и ще ти се отиде да имаш жена. Бракът по принцип… — намръщи се той и продължи. — Нашето семейство например. Ти си разведен, леля Гретхен е разведена, баща ми се разведе… За какво е всичко това, питам се.
— Не си първият, който си задава този въпрос — каза Рудолф. — Може би времето, в което живеем, е такова. Може би се приспособяваме към нови взаимоотношения, както биха се изразили социолозите, и още не сме готови за тях.
— Има едно момиче в училище — намръщи се пак Уесли, — хубаво като зряла червена ябълка и по-голямо от мен. Е… забавлявахме се двамата на задната седалка на една кола, после на два пъти в нейната къща, когато родителите й ги нямаше, и тя взе да приказва за женитба. Не можах да я отклоня от тази тема. И просто спрях да се виждам с нея. Ти ще се ожениш ли пак? — Той погледна напрегнато Рудолф, сякаш очакваше да чуе брачни камбани.
— Трудно ми е да кажа. В момента нямам планове — отговори Рудолф.
— Странно нещо е религията — побърза да каже Уесли, сякаш темата за брака го бе смутила и искаше колкото може по-бързо да я приключи. — Иска ми се да вярвам в бога — продължи сериозно той. — В края на краищата все трябва да има нещо, което да е сложило началото на цялата тая дандания, не е ли така? Нали разбираш за какво става дума — как сме се появили тук, какво правим, как действа цялата тая работа, например откъде се взема въздухът, който дишаме, водата, която пием, храната, която ядем. През последните няколко месеца прочетох цялата Библия. Там обаче ги няма отговорите на тия въпроси, поне на моите.
Ех, скъпи племеннико, щеше му се да каже на Рудолф — когато беше на шестнайсет години, и чичо ти си задаваше тези въпроси. Но и той не получи отговор.
— В какво би трябвало да вярва човек? — попита Уесли. — Можеш ли да повярваш в тия медни плочки, за които мормоните разправят, че Джоузеф Смит ги бил намерил в щата Ню Йорк и не ги показал на никого? Как е възможно да очакваш, че хората ще повярват в такова нещо?
— Ами, Мойсей например е слязъл от връх Синай с десетте заповеди, които бог бил изписал върху каменни плочки — каза Рудолф, зарадван, че Уесли не го пита за неговата собствена прикрита липса на вяра. — Много хора вярват в тази история от хиляди години насам.
— А ти? Ти например вярваш ли?
— Не.
— В училище също разправят разни неща, които са направо смешни. Часове наред ти внушават, че между черно и бяло няма разлика, а щом излезеш през вратата и изминеш една пресечка само, виждаш, че не е така. Във Франция се учех добре въпреки чуждия език, но в Индианаполис… — Той сви рамене. — Според мен повечето учители са пълен боклук. Почти през цялото време се мъчат да укротяват учениците, а те си крещят, замерят се с топчета, а много често и с ножове се ръгат. Ако и в колежа е така, да върви по дяволите! — Той погледна въпросително Рудолф. — Ти какво мислиш за колежите? Искам да кажа, дали ще е добре за мен?
— Всичко зависи от това, какво искаш да правиш в живота — внимателно отговори Рудолф. Той се трогна от наивната словоохотливост на момчето, от неговата увереност, че чичо му няма да го изостави в света на възрастните.