— О, толкова се радвам, че те виждам! — За изненада на Рудолф гласът й потрепера. За миг той я съжали, като я гледаше как напрегнато се взира в лицето на момчето и изпитва някакво силно вълнение, което той не можеше да определи. Може би мислеше за собствения си син, които се е отчуждил от нея, който отказва да я приеме и винаги, когато Гретхен му пише, че иска да го посети, намира извинения за това тя да не отиде в Брюксел. — Изглеждаш чудесно — каза Гретхен, без да пуска момчето. — Макар че един нов костюм няма да ти се отрази зле.
И двамата се разсмяха.
— Ако останеш до понеделник — продължи Гретхен, която най-после бе освободила Уесли и бе седнала на масата, — ще те заведа в „Сакс“ да видим дали нямат нещо подходящо за тебе.
— Съжалявам, но утре трябва да тръгвам обратно — отговори Уесли, докато двамата с Рудолф заемаха местата си.
— Само за един ден ли си дошъл? — невярващо попита Гретхен.
— Той е зает човек — намеси се Рудолф. Не му се искаше да слуша неизбежните гневни изблици на Гретхен, ако тя чуеше какви са християнските представи на мистър и мисис Крейлър по въпроса за парите и младежта. — Хайде да поръчваме. Умирам от глад.
По време на вечерята Уесли започна да разпитва за баща си.
— Казах на чичо Руди, докато бяхме у тях — започна Уесли, унищожавайки лакомо пържолата си, — че искам да знам, трябва да знам какъв е бил баща ми. Искам да кажа, какъв е бил в действителност… Той ми разказваше много, преди да умре, а и Бъни ми разказа много неща, но все не мога да получа пълна представа. Искам да кажа, че за мен баща ми се състои от отделни образи. Знам всички истории за това, колко ужасен е бил като дете и като младеж, какви неприятности е създавал… как хората са го мразели. Как той е мразел хората. И теб, и чичо Руди… — Той погледна сериозно първо Гретхен, после Рудолф. — Но след това, когато ви видях заедно, той не ви мразеше. Той… по-добре да го кажа направо, той ви обичаше. През повечето време от живота си е бил нещастен, но след това, това той сам ми го каза, се научил да губи врагове, да бъде щастлив. Аз също искам да се науча да бъда щастлив. — Сега вече момчето открито плачеше и в същото време поглъщаше пържолата, сякаш не бе ял седмици наред.
— Главната причина е Руди — каза Гретхен бавно, като остави ножа и вилицата си. — Имаш ли нещо против, че говоря така, Руди?
— Говори, както искаш. Ако преценя, че грешиш, ще те поправя. — Друг път може би щеше да разкаже на момчето как и кога баща му се е научил да бъде щастлив. В деня, в който бе разбрал, че Рудолф, без негово знание, е вложил петте хиляди долара, до които Том се бе добрал чрез изнудването на един адвокат клептоман в Бостън. Нечисти пари, бе казал Том, защото това бяха парите, които баща му трябваше да плати, за да го освободи от ареста, когато щяха да го съдят за изнасилване. Том бе хвърлил стодоларовите банкноти на хотелското легло с думите: „Искам да си платя семейните дългове и това е всичко. Хвърли ги! Изхарчи ги по жени! Подари ги на любимото си благотворително дружество… Аз няма да изляза оттук с тези пари в джоба.“ Пет хиляди долара, които чрез разумно инвестиране нараснаха на шейсет хиляди през годините, когато Рудолф не знаеше къде е Том, дали е жив или умрял; благодарение на тези пари Том успя накрая да си купи яхта и да я нарече „Клотилд“. Баща ти, щеше да му каже той, като се видеха следващия път, стана щастлив благодарение на три неща — престъпление, късмет и пари, но се оказа достатъчно умен, за да използва и трите по единствения начин, чрез който можеше да се спаси. Това обаче едва ли щеше да помогне на Уесли. Уесли нямаше вид на момче с престъпни наклонности, до този момент късметът му изневеряваше, а към парите не изпитваше никакво преклонение.
— Руди — продължаваше Гретхен — беше галеното дете на семейството. Всичката любов, на която родителите ми бяха способни, беше насочена към Руди. Не казвам, че той не я заслужаваше — той помагаше в магазина, той получаваше най-високите бележки в училище, той беше звездата на отбора по лека атлетика, от него се очакваше да отиде в колеж. Той получаваше подаръци, неговите рождени дни се празнуваха, за него винаги имаше изгладена риза, той притежаваше скъп тромпет, за да свири в оркестъра. Всички надежди на семейството бяха съсредоточени в него. А аз и Том… — сви тя рамене. — Ние бяхме пренебрегнати. Аз не можех да уча в колеж — като завърших гимназия, трябваше да започна работа и да давам почти цялата си заплата за семейния бюджет. Когато Рудолф излезеше с момиче, майка ми винаги се грижеше да има пари, за да заведе някъде госпожицата. Когато аз започнах да излизам с един мъж, тя ме нарече проститутка. А колкото до Том, стотици пъти съм чувала родителите ми убедено да повтарят, че ще свърши в затвора. Когато говореха с него, а това беше много рядко, само ръмжаха. Той сигурно си е казвал, ами щом смятате, че съм такъв, такъв ще бъда. Откровено казано, аз страшно се плашех от него. Той имаше някаква склонност към насилие, което беше ужасяващо. Аз го избягвах. Когато вървях по улицата с приятелка, се преструвах, че не го виждам, за да не се налага да го запознавам с приятелката си. Като напусна града и изчезна от погледите ни, аз се зарадвах. Години наред изобщо не се сещах за него. Сега си давам сметка, че съм сгрешила. Ние двамата поне трябваше да се съюзим в общ фронт срещу останалите членове на семейството. Но тогава бях твърде млада, за да проумея това, а и се страхувах, че ако ме повлече, аз ще падна по-ниско и от него. Бях сноб, макар и не чак такъв сноб като Руди, и смятах Том за опасен грубиян. Като отидох в Ню Йорк, известно време бях актриса, после започнах да пиша за разни списания, но през цялото време тръпнех от страх, че може да ме открие, а аз — да загубя всичките си приятели. Когато най-накрая го видях — Руди ме заведе веднъж на един негов мач, — се ужасих и от него, и от майка ти. Сякаш бяха дошли от друг свят. Ужасен свят! Държах се презрително и направо избягах. Срамувах се, че имам нещо общо с тях. Всичко това може да е много мъчително за теб, Уесли…