— Мъчително е — кимна Уесли, — но исках да го знам. Нямам нужда някой да ми разправя приказки.
— Надявам се, че не съм прекалено рязка към теб, Руди — обърна се Гретхен към Рудолф, — като разказвам така за нашето щастливо детство.
— Не — отговори Рудолф. — „Красотата е истина, истината — красота“, останалото ти е известно. Аз бях голям позьор, Уесли — продължи той да разравя стари рани, — сигурно си разбрал това. Няма да ти се обидя, ако и сега мислиш така за мен… Предполагам, че баща ти не би употребил точно тази дума. Ако се беше замислил, сигурно щеше да каже, че всичко, което съм правил, е било преструвка — и то не заради самия мене, а заради впечатлението, което ще оставя у хората, предимно по-възрастните и влиятелни хора. Като разсъждавам за това сега, думата позьор ми се вижда подходяща, но навремето използвах това поведение, за да се измъкна от света, в който бяха хванати като в капан майка ми и баща ми. — Той печално се засмя. — Цялата несправедливост е в това, че по този начин успях. Наистина избягах.
— Имаш прекалено големи изисквания към себе си, чичо Руди — тихо каза Уесли. — Защо от време на време не си почиваш? Баща ми каза, че си му спасил живота.
— Така ли? — изненадано попита Рудолф. — На мен никога не ми го е казвал.
— Не обичаше да раздава похвали — додаде Уесли. — Мене много-много не ме хвалеше, в това можеш да бъдеш сигурен. — Той се засмя. Имаше равни бели зъби и приятна усмивка, която променяше изражението на замисленото му остро лице и го правеше момчешко и открито. По-често трябва да се усмихва, помисли си Рудолф. — И към Бъни и Кейт не беше щедър с похвалите, освен когато станеше дума за нейното готвене, но и то беше по-скоро на смях, понеже е англичанка. Още в началото, когато започнах да го опознавам, забелязах, че щом останеше сам и смяташе, че никой не го наблюдава, у него имаше нещо тъжно, сякаш му се бяха случили много лоши неща, които не можеше да забрави. Но наистина каза, че си му спасил живота.
— Просто му дадох едни пари, които му се полагаха — обясни Рудолф. — Ако добре си разбрал Гретхен, тя се опита да ти покаже как и защо баща ти е бил такъв… Как семейството го е направило такъв.
— Даа, разбрах — каза Уесли.
— Това е вярно — продължи Рудолф — и в същото време не е вярно. Както винаги има оправдания. Не е моя вината, че аз съм по-големият син, че баща ми беше един невеж и жесток човек с ужасно минало, за което също не е имал вина. Не е моя вината, че майка ми беше студена, истерична жена с идиотски претенции за благовъзпитаност. Не е моя вината, че Гретхен беше сантиментална и егоистична глупачка… Извинявай — каза той на Гретхен. — Тия работи не ги говоря заради теб или заради себе си. А заради Уесли.
— Разбирам — отговори Гретхен, наведена над чинията с полускрито лице.
— В края на краищата — не спираше Рудолф — в жилите ни тече една кръв, едни и същи неща са ни влияели. Може би затова Гретхен каза, че баща ти я е плашел. Тя се е страхувала, че онова, което е виждала у него, може да види и у себе си, и затова се е отдръпвала ужасена. Аз виждах в него отражение на баща ни — един див човек, принуден да върши работа, която не е за него, преследван от патологичен страх, че ще свърши живота си като просяк, така че накрая предпочете да се самоубие, вместо да приеме, че и такова нещо може да му се случи. Аз също се отдръпнах по свой начин. Потърсих спасение в парите, в порядъчността…