Рудолф извади всичките си банкноти и две монети по четвърт долар. Вторият мъж протегна ръка и ги сграбчи.
— Пак шибана работа. Тук има само осем долара — каза той, като изпусна на килима двете монети по четвърт долар.
— И ти имаш нахалството да пристигнеш тук с линкълн континентъл и само с трийсет и осем долара в джоба, така ли? — каза мъжът с пистолета. — Много си хитър, а? Страх те е да не те нападнат, така ли, мистър Рокфелер?
— Съжалявам — каза Рудолф. — Това е всичко, което имам. Плюс тези кредитни карти. — Кредитните карти се бяха разпилели по пода.
— Нашата фирма не приема кредитни карти, нали, Елрой? — заяви мъжът.
— Само това оставаше — каза Елрой. Двамата се изсмяха пресипнало.
Рудолф имаше чувството, че се намира много далеч и че всичко това не се случва с него, а с някаква малка, безчувствена фигура, отдалечена от него на голямо разстояние.
— Къде си държиш парите? Къде е сейфът? — попита мъжът с пистолета.
— Не държа пари вкъщи. И нямам сейф — каза Рудолф.
— Ставаш все по-хитър и по-хитър, така ли? — ядоса се мъжът. Със свободната си ръка той удари Рудолф силно през очите. За миг Рудолф ослепя от рукналите сълзи и отстъпи назад. — Това ще те накара да си припомниш истината, мистър.
— Погледнете сами — подкани ги Рудолф невиждащ.
— Давам ти последна възможност да ни покажеш къде са парите, мистър — викна мъжът.
— Съжалявам. Нищо не мога да направя.
Мъжът с пистолета дишаше тежко, неравномерно и очите му святкаха, отразявайки светлината ту на една, ту на друга лампа.
— Какво ще кажеш, Елрой? — попита той.
— Дай му на тоя мръсник да се разбере — каза Елрой.
Мъжът здраво стисна пистолета, замахна и удари Рудолф в слепоочието. Докато се свличаше, Рудолф имаше чувството, че се спуска дълго време бавно и приятно, а когато се строполи на пода, все едно, че се отпусна в красиво меко легло. След известно време един далечен глас се обади:
— Стига толкова, Елрой, нали нямаш намерение да го убиваш.
Той сънуваше. Но докато сънуваше, знаеше, че това е сън. Търсеше Инид на плажа. Вълните се разбиваха с трясък. Неизвестно защо на плажа бяха паркирани автобуси в неправилни фигури и разни хора ту влизаха, ту излизаха от тях, но той не знаеше какви са тези хора, не ги познаваше, а те не му обръщаха внимание и понякога му препречваха пътя, друг път се стопяваха като сенки, докато той си пробиваше път сред тях и крещеше: „Инид! Инид!“ Макар да си даваше сметка, че е сън, силно се измъчваше, защото знаеше, че никога няма да я намери. Чувството, че я е загубил, беше непоносимо.
След това се събуди. Лампите още светеха. Силният им блясък прободе очите му. Той лежеше на пода и всичко го болеше, главата, слабините. Беше цяло мъчение да се помръдне. Лицето му беше мокро. Като го докосна, ръката му почервеня от кръв.
Стаята беше опустошена. Всички тапицирани столове и канапето бяха нарязани с ножове, а тапицерията беше покрила пода като преспи сняг. Разбит, часовникът бе паднал на прага на камината. Всички чекмеджета на бюрото, скриновете и бюфета бяха извадени, а съдържанието им — разхвърляно навсякъде из стаята. Огледалото над камината беше натрошено на остри парчета. Дървените столове, масичката за кафе и малкият бюфет бяха изпочупени с ръжена от камината, а самият ръжен — изкривен под невероятен ъгъл. Всички бутилки от бюфета бяха счупени в стената, всичко наоколо бе посипано със стъкла и отвсякъде се разнасяше миризма на уиски. Прекатуреното върху канапето пиано зееше със скъсани струни, които се изсипваха върху клавишите като животински черва. Рудолф се опита да погледне часовника си, за да разбере колко време е лежал в безсъзнание, но часовникът беше изтръгнат от китката му и на мястото му зееше грозна кървяща рана.
С неимоверно усилие, пъшкайки, той допълзя до телефона. Вдигна слушалката и се ослуша. Апаратът работеше. Слава богу! Дълго време му трябваше да си спомни номера на Гретхен. С мъка го набра. Телефонът зазвъня. Той лежеше на пода и държеше слушалката до бузата си. Най-накрая някой отсреща вдигна.
— Ало — чу се гласът на Гретхен.
— Гретхен — каза той.
— Къде беше? — попита тя. Гласът й звучеше ядосано. — Обадих ти се в пет часа, нали каза, че ще се върнеш в…
— Гретхен — изхриптя той, — ела тук. Веднага. Ако вратата е заключена, извикай полицай да я разбие. Аз… — И отново усети, че пропада. Повече не можеше да говори. Лежеше на пода, а Гретхен крещеше в ухото му.
— Руди! Руди! Руди, чуваш ли ме…?
После настъпи тишина.
Той се остави болката да го зашемети и отново припадна.
Рудолф престоя в болницата две седмици и не можа да отиде в Невада с Джони Хийт.