Прибра се бавно вкъщи. Според едно неписано правило, ако се прибереше вкъщи до девет часа, нямаше да има истерични сцени за това, че скитори из града и излага семейството си също като баща си. Обичайните приказки, които се издумваха в такива случаи, бяха ужасни, но сцените, особено нощните, направо му късаха нервите и му разбиваха съня. Често си мислеше просто да се махне, но всеки път решаваше да даде на майка си още една възможност. Все пак у нея сигурно имаше нещо. Някога баща му я бе обичал.
Когато влезе вкъщи, видя във всекидневната, че мистър Крейлър държи снимката на сина си и плаче. Макс Крейлър беше сниман в униформа на редник. Имаше слабо лице и тъжни очи, сякаш знаеше, че ще бъде убит, преди да навърши двайсет и една години. Тереза извика Уесли в коридора и му пошепна, че тялото на Макс ще бъде докарано след два дни и мистър Крейлър цял следобед е уреждал погребението.
— Моля те, бъде внимателен с него — каза тя. — Той обичаше сина си. Иска утре да се подстрижеш и да отидем да ти купим един нов тъмен костюм за погребението.
— Нищо й няма на косата ми, мамо. Нямам намерение да се подстригвам — заяви Уесли.
— В такъв момент… — продължи шепнешком майка му, — можеш поне този път да проявиш уважение към мъртвите.
— Мога да проявя уважение към мъртвите и без да се подстригвам.
— Значи отказваш да направиш дори едно толкова дребно нещо за майка си, така ли? — разплака се тя.
— Аз си харесвам косата такава, каквато е — отговори Уесли. — Само ти и той — посочи Уесли към всекидневната — ме тормозите за това.
— Твърдоглав и непокорен си ти — проплака отново тя и сълзите й се стекоха по бузите. — Никога не отстъпваш, нали?
— Отстъпвам за смислени неща — каза той.
— Мистър Крейлър няма да ми позволи да ти купя нов костюм с тая дълга коса.
— Значи ще отида на погребението със стария костюм. На Макс ще му е все едно — отвърна Уесли.
— Отвратително е да се шегуваш с тези неща — укори го тя през сълзи.
— Не се шегувам.
— Ще станем за срам в църквата, ако се явиш със стария костюм и с тая дивашка коса.
— Добре, няма да ходя в църквата. И на гробищата няма да ходя. Аз изобщо не познавам Макс. Така че все едно.
— Тереза, можеш ли да дойдеш за малко? — извика мистър Крейлър от всекидневната.
— Идвам, мили — каза Тереза, изгледа гневно Уесли и му зашлеви плесница.
Уесли не направи нищо. Остана в коридора. След като майка му влезе във всекидневната, той се качи в стаята си.
Повече не говориха по този въпрос. Докато погребваха Макс Крейлър, Уесли разнасяше стоки по домовете.
Сержант Хийли, който също служеше във Виетнам, но не познаваше сина на мистър Крейлър, придружаваше мъртвото тяло до Индианаполис. Мистър Крейлър, ветеран от Корейската война, покани младия сержант като другар по оръжие да преспи в дома му, вместо да отседне в хотел. Вечерта след погребението Хийли трябваше да спи при Уесли, защото омъжената дъщеря на мистър Крейлър, Дорис, която живееше в Чикаго, бе настанена в гостната от другата страна на коридора. Дорис беше дребна, невзрачна млада жена и според Уесли приличаше на мистър Крейлър.
Хийли беше нисък, приятен младеж, около двайсет и три годишен, награден с медала „Пурпурно сърце“. Мистър Крейлър, който бе служил в интендантството в Токио по време на Корейската война, бе дотегнал на Хийли цял ден да му разправя за собствените си войнишки преживелици. Хийли го изслушваше учтиво, но по едно време даде знак на Уесли, че иска да се измъкне. В една пауза Хийли се изправи и каза, че би желал да се поразходи, като попита ще имат ли нещо против, ако Уесли го придружи, за да не се изгуби в града. Мистър Крейлър, в знак на войнишка солидарност, веднага се съгласи: „Разбира се, сержанте“, а Тереза кимна. След сцената в коридора тя не бе продумала на Уесли и той беше благодарен на Хийли, че го измъква от къщи.
— Пфу, ама че тежка задача ни се падна! — каза гостът, като излязоха на улицата. — Какво представлява тая Дорис?
— Не знам — отговори Уесли. — Вчера я видях за първи път.
— Непрекъснато ме заглежда — додаде Хийли. — Смяташ ли, че има предвид нещо?
— Не знам.
— Понякога такива грозновати дамички се оказват страхотни — каза Хийли. — Имаш ли нещо против, ако си опитам късмета?
— Че защо да имам нещо против? Само внимавай. Майка ми обикаля къщата като полицейски патрул.
— Ще видим как ще се развият нещата — заяви Хийли. Той беше от Вирджиния и говореше меко и провлачено. — Ама и тоя мистър Крейлър си го бива. Като го слушаш какви ги приказва, излиза, че в Токио всеки ден се е водел ръкопашен бой. А като му разправям, и то с най-кървави подробности, как са ме ранили, направо примира от удоволствие… В едно съм сигурен — няма да се запиша в Американския легион. Аз моята война си я изкарах и не желая да слушам повече нито за нея, нито за нечия друга война. Къде можем да пийнем по една бира?