— Тук наблизо. Знаех си, че ще имаш нужда да пийнеш нещо — каза Уесли.
— Да придружаваш мъртвец и да не ти предложат една глътка, поне за ободряване. Дори кафе не дават, боже мой — оплака се Хийли.
— Те са мормони.
— Ама че мрачна религия — отвърна Хийли. — Аз ходя не църква всяка неделя, когато мога, но такова чудо никъде го няма. В края на краищата бог е създал и уискито, и бирата, и виното, създал е дори кафето и чая. За какво мислят те, че ги е създал!
— Попитай мистър Крейлър.
— Да — печално отвърна Хийли.
Седнаха в едно сепаре в ресторантчето, където Уесли бе водил Джими да вечерят и да пият бира. Уесли обясни на Хийли, че това е единственото място, където е сигурен, че никой няма да го пита дали е навършил осемнайсет години.
— Ти си едро момче и сигурно се чувстваш добре, защото никой не те закача. Искам да ти кажа, че човек с моя ръст често си пати — подзе Хийли.
— Човек може често да си пати независимо от ръста си — отвърна Уесли.
— Да — съгласи се Хийли. — Забелязах, че мистър Крейлър и майка ти не преливат от топли чувства към тебе.
— Аз си свиркам и се примирявам — сви рамене Уесли.
— На колко години си всъщност?
— На шестнайсет.
— Можеш да минеш за двайсет и една годишен.
— Ако се наложи — каза Уесли.
— Какво ще правиш с военната служба, като навършиш осемнайсет?
— Още не съм решил — отговори Уесли.
— Искаш ли съвет от човек, който е бил в армията и едва е успял да се измъкне от нея? — попита Хийли. — Каквото и да правиш, не допускай да им влезеш в списъците. Животът там не е приятен, Уесли, никак не е приятен.
— Какво може да се направи?
— Всичко. Само не се оставяй да те вкарат в армията. Никога в живота си не си виждал толкова отчаяни и отвратени хора, които загиват от куршуми, от избухнали мини, които се поболяват от всички възможни болести, които джунглата обрича на пълно разкапване и които в крайна сметка не знаят какво правят там… Не съм сигурен дали ще ми повярваш, Уесли, но аз сам се записах. Сам се записах, боже мой!
— Веднъж баща ми каза никога да не се записвам доброволец в никакви войни.
— Баща ти е знаел какво приказва. В армията много бързо ти се изпарява патриотизмът, но това съвсем не е свързано с бойните действия, поне в моя случай не беше така. Върхът на всичко бе, когато с един приятел слязохме от самолета в Сан Франсиско, пременени в парадни униформи, накичени с ордени и така нататък. На летището пред нас вървяха две хубави мацки, ние се забързахме, настигнахме ги и аз казах: „Момичета, свободни ли сте довечера?“ Те спряха и ме изгледаха, сякаш бях змия. Не казаха нито дума, но момичето, което беше по-близо до мен, ме заплю право в лицето, и то съвсем спокойно. Представяш ли си! Заплю ме. След това и двете се обърнаха и си продължиха по пътя. — Хийли поклати глава. — Връщахме се от война с нашите „Пурпурни сърца“, едва от десет минути си бяхме у дома и ето как ни посрещнаха. Привет на героя победител! — горчиво се засмя той. — Би ли си рискувал живота за такива хора, Уесли? Не се застоявай никъде, обикаляй насам-натам, за да не могат да те пипнат. Момчетата разправят, че най-добре човек може да се скрие в Европа. Париж е най-подходящ за тази цел. Дори ако трябва да се регистрираш в посолството, никой няма да си направи труда да те гони.
Разговори около лагерния огън, помисли си Уесли. Спомени за стари битки и за любимия роден дом. Но все пак отговори:
— Аз съм бил в Европа. И говоря френски доста добре.
— На твое място, Уесли, няма да чакам дълго. Гледай само на осемнайсетия си рожден ден да бъдеш във веселия Париж — каза Хийли и поръча още две бири.
Ковчегът, който бе придружил до Индианаполис, беше покрит с американското знаме, с него го пренесоха в църквата, а оттам на гробищата. Мистър Крейлър запази знамето и на вечеря каза, че ще го окачи в стаята на Макс, която сега беше на Уесли.
Когато се прибраха, къщата беше тъмна и Уесли се зарадва. Ако майка му не си беше легнала и бе подушила, че миришат на бира, пак щеше да има сълзи и скандали.
Качиха се тихо горе и тъкмо бяха почнали да се събличат, когато на вратата леко се почука и влезе Дорис. Беше боса и по нощница, която прозираше. Усмихна им се и сложи пръст на устните си, докато внимателно затваряше вратата.