— Естествено, ние не сме вездесъщи, както би могло да… — започна мис Ларкин и спря, като видя озадачения израз на лицето му. — Искам да кажа всезнаещи, както би могло да си помисли човек, но сме доста добри при откриването на хора. — Тя погледна листа и продължи: — Тази работа ще отнеме известно време, пък и няма гаранция, че ще мога да открия всички, но… — Тя го изгледа с любопитство: — В Ню Йорк ли ще останеш?
— Сигурно.
— Къде точно?
Той притеснено се размърда на стола си.
— Още не съм решил. Дойдох направо тук.
— Уесли, кажи ми истината, с колко пари разполагаш? — попита мис Ларкин.
— Какво значение има това? — зае отбранителна позиция Уесли.
— Приличаш на бостанско плашило — каза тя. — Все едно, че не си ял от една седмица. Колко пари имаш в себе си?
— Четирийсет и пет цента — усмихна се леко той. — Един наследник на богатството на Джордах. — И побърза да добави: — Разбира се, винаги мога да се обадя на чичо си да ми прати пари, но засега предпочитам да не му се обаждам.
— Нали нямаш нищо против, ако задържа списъка? — каза мис Ларкин. — Ще трябва да ми обясниш кои са тези хора и къде смяташ, че могат да бъдат намерени…
— Разбира се.
— Това може да отнеме седмици.
— Аз не бързам.
— Но очакваш да преживееш през тези седмици с четирийсет и пет цента? — Гласът й прозвуча обвинително, сякаш му се беше ядосала.
— Все нещо ще изскочи — неопределено отвърна той. — Винаги така става.
— Ще се обидиш ли, ако ти кажа, че нещо вече е изскочило? — И кой знае защо се изчерви.
— Какво е то?
— Аз — каза тя и гласът й прозвуча по-високо, отколкото искаше. — Аз изскочих. Слушай сега внимателно. Имам две стаи и кухня. Имам и много удобно канапе, на което можеш да спиш. Не съм кой знае каква готвачка, но няма да гладуваш…
— Не мога да приема такова нещо — възпротиви се Уесли.
— Защо?
— Не знам защо — отново се усмихна той.
— Имаш ли други дрехи?
— Имам чиста риза, един чифт чорапи и бельо. Оставих ги долу на пропуска.
— Една чиста риза… — кимна строго тя. — Както разбирам, тези хора в списъка са пръснати из цялата страна…
— Сигурно. Баща ми не е стоял на едно място.
— И ти смяташ да обикаляш цяла Америка, да влизаш в къщите на разни хора и да ги разпитваш за най-интимни неща с една чиста риза в чантата си?
— Не съм мислил много по този въпрос — отново зае отбранителна позиция той.
— Късмет ще имаш, ако успееш да прекрачиш нечий праг в този си вид — каза тя. — Цяло чудо е, че са те пуснали да се качиш при мен.
— Вярно, че не съм се поглеждал в огледало през последните няколко дни.
— Сега ще ти кажа какво смятам да направя с теб — гласът й прозвуча сигурно, макар че вътрешно съвсем не се чувстваше сигурна.
— Ще останеш при мен и ще ти дам малко пари на заем, за да си купиш дрехи…
— Не мога да приема такова нещо.
— Разбира се, че можеш — настоя тя. — Нали чу — казах „на заем“!
— Един господ знае кога изобщо ще си получа парите.
— Мога да почакам.
Уесли дълбоко въздъхна и тя видя как му олекна.
— Не мога да разбера защо се отнасяш толкова добре с мен. Познаваш ме съвсем малко…
— Познавам те достатъчно, за да се отнасям добре с теб — отвърна тя и на свой ред въздъхна. — Трябва да бъда честна с теб и да ти кажа още нещо. Не правя всичко това от случайни благотворителни подбуди. Поставила съм си дефинитивна цел. Знаеш ли какво значи дефинитивен?
— Попрочел съм някои книжки, мис Ларкин — засегна се той.
— Алис.
— Исках само да кажа, че не съм толкова глупав, колкото изглеждам.
— Мисля, че изобщо не си глупав. Както и да е — продължи тя, поемайки дълбоко дъх, — аз си имам лични, егоистични причини за това, което правя, и най-добре да ти ги кажа още сега. Надявам се само, че няма да се засегнеш.
— Как мога да се засегна, когато някой иска да ми даде подслон и да ме облече като нормален човек?
— Ще ти обясня как — отговори тя. — Миналия път, като си тръгна оттук… Не. Трябва да се върна по-назад. Като всички други в това списание и аз искам да бъда писателка. Въобразявам си, че съм романистка. Когато ти дойде за първи път тук, бях изписала шейсет страници от един роман. Но след като си тръгна, аз се прибрах вкъщи и ги изгорих.
— Защо си направила това? Какво общо има то с мене?
— Всичко. След като проучих материалите за твоя случай и изслушах разказа ти, прецених, че съм съчинила куп глупости — познати, изтъркани, банални глупости. Реших да напиша роман за едно младо момче, чийто баща е бил убит…