— О — възкликна тихо Уесли и я изгледа предпазливо.
— Младото момче — продължи тя, вперила очи в масата, за да избегне погледа му — иска да открие няколко неща, кой е извършил убийството, защо, и какъв е бил животът на баща му. Той не е познавал баща си, родителите му са се развели, когато е бил още дете, и баща му е изчезнал. За да не се тревожиш, трябва да ти кажа, че убийството не се извършва в Европа — аз не знам нищичко за Европа, никога не съм била там. Но нещата в общи линии не са много по-различни от това, което правиш ти…
— Ясно.
— Сега вече можеш да разбереш каква е дефинитивната ми цел.
— Да.
— Ти ще ми бъдеш на разположение, ще мога да те изучавам, ще ти помагам да откриеш всички тези хора… В известен смисъл това е една почтена сделка. Има ли нещо, което да те смущава?
— Не, защо? — сви рамене Уесли. — Само че не се виждам като герой на книга.
— И не е нужно — отговори мис Ларкин. — Ти ще бъдеш герой в моето въображение, аз ще вземам от теб онова, от което имам нужда и което мога да използвам, и ще се надявам да постигна нещо.
— Ами ако се окаже, че не си струва да залагаш на мен?
— Това е рискът, който поемам.
— А как свършва книгата? — полюбопитства Уесли. — Момчето намира ли убиеца?
— Накрая го намира.
— И какво прави?
— Отмъщава си.
— На хартия е много лесно, нали? — усмихна се мрачно Уесли.
— Нямам намерение да го правя лесно.
— А с момчето какво става?
— Убиват го — каза тя, след като си пое дълбоко дъх.
Уесли разсеяно барабанеше с пръсти по масата, без да поглежда мис Ларкин. Накрая каза:
— Звучи логично.
— Разбира се, всичко е художествена измислица.
— Само донякъде…
— Ако човек се хване с писатели — продължи сериозно тя — или дори с такива като мен, които само се мислят за писатели, поема риск. Писателите ще се опитат да откраднат част от душата му.
— Не знаех, че имам душа — каза Уесли.
— Остави на мен да преценя — отвърна Алис. — Виж какво, ако цялата тази история ти се струва ужасна или абсурдна, не се чувствай длъжен да я приемаш.
— Ти ще напишеш ли книгата независимо от всичко?
— Да, ще се опитам да я напиша.
— Дявол да го вземе — засмя се той. — Ако наистина имам душа, сигурно ще мога да прежаля нещичко от нея в полза на няколко страници от една книга.
— Добре тогава — каза тя енергично, макар че ръцете й трепереха, и взе да се рови в тефтерчето си. — Трябва да се връщам на работа. Ето сметката ми в „Блумингдейл“. Магазинът е на ъгъла на Петдесет и девета улица и Лексингтън Авеню. — Докато му обясняваше, тя пишеше нещо върху бланка на списание „Тайм“. — Ще им покажеш и тази бележка, за да разберат, че аз съм съгласна да пазаруваш за моя сметка. Иди следобед там да си купиш две ризи и няколко чифта спортни панталони. Кажи им да ги изпратят вкъщи, за да се уверят, че поръчката е моя. Не можеш да се движиш в този вид. Върни се тук към шест часа, за да отидем вкъщи. Чакай, ще ти трябват пари за автобусни билети и разни дребни неща. — Тя пак взе да рови в чантата си и извади пет долара в банкноти и монети.
— Благодаря — каза Уесли. — Не забравяй, че всичко, което ми даваш, е на заем. Полагат ми се трийсет хиляди долара, щом навърша осемнайсет години.
— Няма да забравя — нетърпеливо отвърна тя.
— Запиши си — настоя той. — Пет долара на днешна дата.
— Е, щом толкова искаш.
Тя направи гримаса. Извади химикалката и тефтерчето и записа нещо. После му го подаде и попита:
— Доволен ли си?
Уесли погледна сериозно написаното и каза:
— Да.
Тя прибра тефтерчето в чантата си.
— Сега, след като съм герой от книга, трябва ли да се държа по някакъв специален начин? — попита той. — Трябва ли да си меря думите, да спасявам девици, изпаднали в нещастие, или да правя разни други изключителни неща?
— Дръж се, както си искаш — отговори тя. Но като видя, че той се усмихва и се опитва да се шегува с нея, също се разсмя. — Само не се прави на по-умен, отколкото си.
Пътуваше към Порт Филип. Защо да не тръгна оттам, откъдето всичко е започнало, каза си той, когато Алис установи, че Тиодор Бойлан е още живи се намира в Порт Филип. Баща му Томас му бе разказал нещичко за връзката на Бойлан със семейството, а до Порт Филип имаше само два часа път с влак.
Сега Уесли беше спретнато облечен с тънки вълнени панталони, спортно сако и хубави кафяви обувки от „Блумингдейл“. Алис настоя да си подстриже косата, немного късо, но да я изравни. Изглеждаше доволна, че се е настанил в малкото й апартаментче в Уест Сайд, близо до парка. Разправяше, било тъжно да живее човек сам и с нетърпение чакала да го види, като се прибере след работа. Когато вкъщи идваха млади мъже, с които излизаше, представяше го за свой братовчед от Средния запад, дошъл да й погостува за няколко седмици.