Докато чакаше Алис да му съобщи нови сведения за хората, от които се интересуваше, Уесли обикаляше града и се забавляваше. Ходеше често на кино, разглеждаше забележителности като Рейдио Сити Мюзик Хол, сградата на Обединените нации и ослепително пъстрия карнавал на Бродуей. Понякога вечер Алис го водеше на театър, където пред него се разкриваше цял нов свят, тъй като никога дотогава не бе присъствал на живо представление.
Когато и двамата оставаха в апартамента, Уесли се стараеше да не й се пречка, за да може тя да пише спокойно на машината в стаята си. Тя нито веднъж не му предложи да прочете нещо, което е написала, а и той не я разпитваше за това. Понякога се чувстваше странно, като седеше във всекидневната, четеше списания и слушаше пишещата машина, а в същото време знаеше, че някой пише за него или измисля някакъв образ, който би могъл да бъде неговият образ. От време на време Алис излизаше от стаята си, започваше да го гледа мълчаливо и продължително, сякаш го изучаваше и се опитваше да проникне в съзнанието му, после се връщаше и пак сядаше пред машината.
Всеки път, когато го заведеше на театър или на вечеря, той я караше да си записва в тефтерчето цената на билетите или на вечерята.
Влакът потракваше край река Хъдсън, отправен на север. Беше ясен слънчев ден, реката изглеждаше бистра и чиста и Уесли си помисли, че би било много хубаво, ако сега имаше една малка лодка — да я подкара по широките завои, покрай зелените скали и сънливите градчета, а вечерта да я остави край брега и тръгне да обикаля из тези градчета.
Видя голямата заплашителна сграда на затвора Синг Синг в Осининг и изпита чувство на близост към затворените там мъже, които броят годините, докато голямата река тече свободно под прозорците с решетки. Никога, каза си той, никога няма да попадна там. Каквото и да се случи.
Като пристигна в Порт Филип, взе такси и каза на шофьора:
— Имението на Бойлан.
Шофьорът любопитно го изгледа през страничното огледало, докато палеше мотора, и каза:
— От десет години не съм качвал пътник за там. На работа ли ще се хващаш?
— Не — отвърна Уесли. — Ще правя светско посещение.
Шофьорът издаде звук, за който беше трудно да се прецени дали е кашляне, или смях.
Докато минаваха през града, Уесли се загледа през прозореца. Градчето беше запуснато, улиците — зле поддържани, сякаш хората, които живееха в него, отдавна се бяха убедили, че са обречени на провал, и се бяха отказали да направят последен опит за разкрасяването на града си. Странно защо тази гледка напомни на Уесли за скитниците по пейките в парковете, които, след като се събудят, проговарят като културни, добре образовани хора.
Портата на имението беше счупена, вратите висяха на пантите, алеята с чакъл, водеща по хълма към къщата, беше осеяна с дупки, тревата наоколо бе избуяла, а живият плет отдавна не беше подкастрян. Самата къща приличаше на умалено копие на Синг Синг.
— Изчакай малко — каза Уесли на шофьора, след като слезе от таксито и му плати. — Искам да видя дали ще ме приемат.
Натисна звънеца на входната врата. Не чу никакъв шум отвътре, изчака и пак натисна звънеца. Докато чакаше, взе да оглежда наоколо. Бурените по поляните бяха високи до кръста, а оградата — обрасла с дива лоза.
Изминаха няколко минути и тъкмо се канеше да се качи в таксито и да се върне в града, вратата се отвори. На прага се показа приведен стар човек с раирана жилетка на иконом, който се взря в Уесли.
— Да?
— Бих искал да говоря с мистър Бойлан, моля.
— За кого да съобщя?
— Мистър Джордах — отвърна Уесли.
Старият човек напрегнато се взря в него, дори се наведе напред, за да го види по-добре.
— Ще проверя дали мистър Бойлан е тук — каза и затвори вратата.
Шофьорът нетърпеливо натисна клаксона.
— Изчакай само една минутка — извика Уесли.
След трийсет секунди вратата отново се отвори.
— Мистър Бойлан ще ви приеме — изрече старият човек.
Уесли махна с ръка на шофьора да тръгва, таксито заобиколи дупките пред къщата и се спусна по хълма.
Старият човек поведе Уесли по дълъг тъмен коридор и отвори една врата.
— Заповядайте, сър — каза и го пропусна да мине.
Уесли се озова в голяма стая, също тъмна поради спуснатите тежки завеси, макар че навън грееше слънце. Един мъж седеше в голямо кожено кресло и четеше книга. Две млади жени седяха на маса пред един от големите прозорци към терасата, откъдето проникваше слънчева светлина, и играеха карти. Когато Уесли влезе, те го изгледаха с любопитство. Макар че беше рано следобед, и двете бяха по нощници, наметнали пеньоари, украсени с волани.