Мъжът в коженото кресло бавно се изправи, остави внимателно книгата, както бе разтворена, на страничната облегалка с корицата нагоре и каза:
— Мистър Джордах значи? — Гласът му прозвуча сухо.
— Да, сър — отговори Уесли.
— Джордах — повтори мъжът. — Знам това име — пискливо се изсмя той. — Аз съм Тиодор Бойлан. Седнете. — И посочи второто кресло с широки странични облегалки, разположено точно срещу неговото. Не протегна ръка за поздрав. Светлоруса коса, явно боядисана, увенчаваше покритото с бръчки, потреперващо старческо лице с остър нос и воднисти очи.
Уесли седна сковано, чувстваше се неловко, усещайки върху си вперените погледи на двете жени.
— Чие отроче сте вие? — попита Бойлан и отново седна. — На търговския принц или на разбойника?
— На Томас — отговори Уесли. — Баща ми е Томас Джордах.
— Вече покойник — кимна Бойлан одобрително. — Престоят му на този свят не беше дълъг. Картите го показаха. Убит — обърна се той към жените до прозореца. — В една красива част на света. — Сетне злобно присви очи и попита: — Какво искате?
— Ами… — започна Уесли. — Знам, че сте познавали семейството…
— Отблизо — каза Бойлан. — Твърде отблизо. — И отново се обърна към жените до прозореца. — Лелята на този младеж беше невинна девойка, когато се запознах с нея. Когато ме остави, вече не беше такава. Ако искате вярвайте, в един момент аз й предложих да се омъжи за мен. А тя отказа. — Той се обърна към Уесли и го попита: — Казвала ли ви е?
— Не — отвърна Уесли.
— Сигурен съм, че има много неща, които не са ви казали. Леля ви и чичо ви с удоволствие идваха в тази къща. Тогава тя беше в по-добро състояние. Както и аз. — Той отново се изсмя тихо и дрезгаво. — Научих ги на много неща, когато бяха млади и жадни за знания. Усвоиха ценни уроци в тази къща. От толкова години не са идвали да видят стария човек. Но, както виждате, млади човече, аз си имам компания… — И той махна небрежно с ръка към двете жени, които отново се бяха заели с картите. — Млади красавици — продължи с ирония той. — Това е преимуществото да си богат. Можеш да си купиш младост. Те идват и си отиват. Престояват по два-три месеца, подбира ми ги една дискретна дама, моя стара и високо ценена позната от големия град Ню Йорк, която всеки път се изненадва, като чуе от техните рубинени устни какъв ненаситен апетит има старият човек.
— О, стига, Теди — каза една от жените, размесвайки картите.
— Скъпи мои, ще ви бъда благодарен, ако оставите за малко мъжете да си довършат разговора — обърна се към тях Бойлан.
Жената, която се бе обадила, въздъхна и се изправи.
— Хайде, Ели — каза тя, — пак е изпаднал в едно от неговите проклети настроения.
Другата жена също се изправи и двете излязоха от стаята, като полюляваха ханшовете си и потракваха с високите токове на пантофките си по лъснатия под.
— Човек, който може да плаща някому за положен труд, има големи предимства — каза Бойлан, когато двете жени излязоха от стаята и затвориха голямата врата зад себе си. — Онези, които се трудят, са послушни. Когато остарее, човек започва да цени послушанието повече от всички добродетели. Та вие, млади човече, искате да научите за благородния произход на вашето семейство…
— Всъщност баща ми най-много ме… — започна Уесли.
— Аз го познавах само от деянията му — каза Бойлан, — но с Гретхен и Рудолф се знаехме много добре. Чичо ви Рудолф за съжаление от ранна възраст страдаше от една типична американска болест — интересуваше се само от пари. Опитах се да го насоча, да му покажа пътя към величието, да го науча да цени по-изисканите неща в живота, но заразата на всемогъщия долар бе проникнала в кръвта му. Предупредих го, че ще се погуби, но съзнанието му вече беше деформирано… — Бойлан недвусмислено потри пръсти. — Звънът на монетите беше за него като божествена музика. И понеже богатството, което сам бе натрупал, не му стигаше, ожени се за много богата жена и накрая това го погуби. Той беше предварително осъден на гибел и аз го предупредих, но музиката на златото го бе направила глух за всичко друго. — Бойлан се изсмя тържествуващо, после заговори по-сериозно. — Беше лишен от една основна добродетел — признателността. Но в края на краищата си плати за това и аз лично не съжалявам за него.
— Мистър Бойлан, аз дойдох, за да… — започна решително Уесли.
— Колкото до Гретхен — продължи Бойлан, сякаш Уесли нищо не бе казал, — тя беше най-хубавото момиче в града. Като напъпил божур, който всеки момент ще разцъфне след пустошта. Беше скромна, гледаше все надолу, и срамежлива. В началото. После вече не беше такава. Сега можеше да живее безгрижно, да се ползва с уважение, да пътешества; бях готов всичко да й дам. Веднъж й купих една яркочервена рокля. Когато се появеше някъде, цялата сияеща в червено, и всички мъже изтръпваха, сякаш някаква мъка ги стискаше за гърлото. — Той сви рамене. — Но тя отхвърли презрително предложенията ми. Искаше евтини млади мъже, те я омайваха с лъжовни думи, а тя ги сменяше един след друг. Погуби я нейната необуздана чувственост. Запомнете тези думи и ако я видите, повторете ги внимателно пред нея.