Изкуфял е, каза си Уесли, напълно изкуфял и затова говори такива щуротии. Опита се да не мисли за леля си Гретхен, която влиза в някаква стая с червена рокля, купена от този побъркан старец.
— Бих искал да разбера баща ми какво е… — упорито се опита да се намеси той.
— Баща ви — отвърна презрително Бойлан — беше престъпник и подпалвач и мястото му беше в затвора. Идваше тук да шпионира сестра си и веднъж запали един кръст отвън на хълма, защото при поредната си мародерска обиколка открил, че сестра му е горе в леглото ми, а мене ме видял гол в същата тази стая, докато съм й приготвял нещо за пиене. Горящ кръст. Символ на фанатизъм и невежество! — Бойлан изрече ядно и злобно тези думи, все още възмутен от обидата, нанесена му с горящия кръст. — Всичко това се изясни много години по-късно, съучастникът му, едно момче на име Клод Тинкър, сега уважаван гражданин на Порт Филип, ми призна всичко по време на една разкошна вечеря в собствената ми трапезария. Баща ви… — Бойлан сбърчи дългия си тънък, червен старчески нос. — Слава богу, че се отървахме от него. Следях как се развива и както можеше да се очаква, провали се във всичко, не можа дори да остане жив.
— Много ви благодаря, мистър Бойлан — изправи се Уесли, който вече бе намразил този човек. — Мисля, че това е достатъчно. Вече ще тръгвам.
— Както желаете — отвърна небрежно Бойлан. — Нали можете сам да си излезете. Смятах, че ще искате да чуете истината — на вашата възраст истината може най-добре да ви посочи какво поведение да следвате. Аз съм вече твърде стар, за да лъжа или да лаская разни случайно срещнати младоци, само защото някога съм проявил любезност към техни роднини. — Той взе книгата от облегалката на креслото и се зачете.
Уесли излезе от стаята и закрачи бързо към входната врата. Баща ми е трябвало да подпали не само кръста, каза си той, ами и цялата проклета къща. Заедно с този негодник в нея.
Измина пеша няколкото километра от хълма до гарата и се зарадва, като видя, че точно в този момент пристига влак.
Вкъщи Алис го чакаше, приготвила вечеря. Видя свитите му устни, стиснатите му челюсти. Двамата вечеряха мълчаливо. Тя не го попита за Порт Филип.
Доминик Джоузеф Агостино, който в спортната си кариера през двайсетте и трийсетте години се бе прочул под името Джо Агос, Бостънския красавец, и който по-късно работеше във физкултурния салон в клуб „Ревере“, когато и Томас Джордах работеше там, бил още жив и се намирал в същия клуб — това съобщи Алис на Уесли. Том Джордах бе разказал на сина си, че Агостино се е държал добре с него, че не е допуснал да го уволнят от работа, когато веднъж заподозрели Том, че тършува из шкафчетата на членовете на клуба, и дори го убедил, че е достатъчно добър, за да участва в любителски турнири. Все пак Томас беше доволен, че се е позабавлявал на ринга, макар накрая да се бе провалил с гръм и трясък. „Дявол го взел, беше ми приятно да се бия“, бе казал Том „Хубаво беше да ти плащат за такова нещо. Поне за известно време.“ Том бе споменал на сина си, че в едно отношение Агостино бил прекрасен — държал се по-учтиво и от камериерка с членовете на клуба в спаринг-срещите, обсипвал ги с комплименти за спортните им качества и за усъвършенстването в бокса, който той наричал изкуство, но нито за миг не допускал да разберат, че в действителност му се иска да им види сметката на всичките, заедно с клуба им и с неговите луксозни зали, украсени с маслени портрети на старата бостънска аристокрация.
„Беше пример за изрядно поведение и ме научи на много неща“, бе казал Томас с възхищение.
Уесли взе самолета за Бостън от Ла Гуардия — трийсет и шест долара отиване и връщане. Той записа сумата в тефтерчето, което носеше със себе си, за да е сигурен, че Алис няма да бъде ощетена, пропускайки да си води точна сметка. Пътуването щеше да бъде приятно, ако до него не седеше един бивш военен парашутист, който, щом самолетът се засили по пистата, взе да се поти и да забива нокти в дланите си, а когато самолетът излетя — да повтаря: „Чуй звука на този мотор. Не ми харесва звукът на този мотор, боже мой, ей сега ще се разбием, а тия приятели в кабината пет пари не дават.“