Колкото повече разбираш от нещо, толкова по-малко ти харесва то, помисли си Уесли.
Самолетът не се разби и щом се приземи, бившият военен парашутист спря да се поти. И вече по нищо не се отличаваше от останалите пътници, които слязоха от самолета.
Старият човек на регистрацията в клуб „Ревере“ погледна особено, когато Уесли попита може ли да говори с мистър Агостино.
— Аз съм мистър Агостино. — Говореше с пресипнал, шептящ, дрезгав глас, имаше дребно, кльощаво тяло, униформата висеше на раменете му като на закачалка, а голямата му адамова ябълка играеше нагоре-надолу по жилестата му шия.
— Имам предвид човека от физкултурния салон — каза Уесли.
— Аз съм — изгледа го подозрително мъжът. — Само че от петнайсет години не работя във физкултурния салон. Много съм стар. А за артрита да не говорим. Направиха ме портиер. Нали сърцата им са златни! За какво ти е мистър Агостино?
— Аз съм синът на Томи Джордан — представи се Уесли.
— Ама че работа — отвърна вяло Агостино. — Помня го. Убиха го, нали? Четох някъде за това. — В шепнещия, дрезгав глас с бостънски акцент нямаше и следа от вълнение. Ако току-що чутото име бе събудило някакви приятни спомени в оплешивялата глава, украсена с няколко тънки сиви косъма, той не искаше това да се разбере. — Работа ли търсиш? — попита Агостино с обвинителен тон и огледа Уесли с професионално око. — Имаш добра физика. На ринга ли смяташ да излизаш, или нещо друго ще правиш?
— Не съм боксьор — каза Уесли.
— Толкова по-добре — отговори Агостино. — В тоя клуб вече не се боксират. Решиха, че това не е спорт за джентълмени. Практикуват го разни негри и тем подобни. Сега, като имат да разрешават някакъв спор, отиват в съда. — Той се засмя и дъхът му излезе със свистене през дупките между зъбите.
— Исках само да поговорим няколко минути за баща ми, ако имате време — обясни Уесли.
— Баща ти. Хмм. Баща ти можеше да нанася страхотни удари с дясната ръка. И да му вържеха лявата на гърба, все едно. Веднъж го гледах как се бие професионално. Нокаутира онзи негодник. Но след това му казах: „Никога няма да стигнеш до върха, ако не се научиш да използваш и лявата си ръка.“ Сигурно не се е научил. Макар че положението сега е такова, че би могъл да печели добри пари, като се има предвид, че е бял и тъй нататък… Добро момче беше баща ти. Подозирах го, че е склонен да върши дребни кражби, ама не го обвинявах, защото знаех, че стените на тая дупка са облепени целите с доларови банкноти. Какви ли не истории се разправяха, след като напусна. По едно време се разчу, че изнудил един от членовете на клуба, адвокат, за пет хиляди долара. Бащата на адвокатчето разбра за тая работа и каза, че нещастният му син бил болен, бил клептоман. Оттук непрекъснато изчезваха пари и твоят човек сигурно е пипнал някой път адвоката на тясно и го е изнудил, за да мълчи. Разправял ли ти е за това?
— Да — отвърна Уесли. — Каза, че този ден е имал късмет.
— Хубава сумичка — отбеляза Агостино. — Пет хиляди долара! Какво ли е направил с тях?
— Вложил ги е — отговори Уесли. — По-точно брат му е направил това на негово име. Накрая се е сдобил с една яхта.
— И това го пишеше в списанието — каза Агостино. — Яхта. Дявол да го вземе. Де да имах и аз такъв брат. Какъв хлапак беше, пък след това да стане собственик на яхта — поклати той глава. — Аз се разбирах добре с него, от време на време го черпех по някоя бира. Не се изненадах много, като прочетох, че са го убили. Да, ще си поприказвам с теб, щом само това искаш… — Гласът му прозвуча подозрително. — Но нямам намерение да правя дарения за никакъв фонд „Том Джордан“ или нещо от този сорт, да си знаеш.
— Искам само да поприказваме — повтори Уесли.
— Добре — кимна Агостино. — След малко ще имам петнайсет минути почивка. Оберкелнерът от ресторанта ме замества през това време. На ъгъла има един бар. Ще се срещнем там. Тоя път бирата ще е от тебе.
В този момент пристигна един внушителен господин в черно палто с кадифена яка, който каза:
— Добър ден, Джо. Има ли поща за мен?
— Добър ден, мистър Сондърс — отговори Агостино и леко се поклони. — Радвам се, че отново ви виждам. Окончателно ли ви изписаха от болницата?
— До следващия път — засмя се внушителният господин.
Агостино също се засмя и гърдите му изсвистяха.
— Старост, Джо, нали знаеш? — каза мъжът.
— Това е горчивата истина — съгласи се Агостино.
И докато Уесли излизаше от клуба, той се обърна да провери дали има писма в преградката, обозначена с буквата С.