— В родната Сицилия сигурно е щял да опожарява ниви и да отвлича девойки. Горкият човек, да стои в Бостън и да раздава пощата — каза тя и добави: — Днес получих в службата новини за тебе. Бях писала писмо до един журналист в Елизиум, Охайо, който от време на време ни сътрудничи, когато се случи нещо интересно в този край на страната. Мисля, че е открил онази „Клотилд“, на баща ти.
— Как е успял, дявол да го вземе? — смая се Уесли, макар че след като Алис бе открила Доминик Джоузеф Агостино, той не виждаше как някой би могъл да се изплъзне от „Тайм“, ако списанието реши да го засече.
— Изглежда, в Елизиум е имало доста скандален развод преди години — предположи Алис. — Един уважаван гражданин на име Харолд Джордах — името, вярвам, ти е познато? — усмихна се тя над чинията със студени закуски.
— О, хайде, продължавай — подкани я той.
— Та, съпругата му завела дело за развод, защото го хванала в леглото с прислужницата. В Елизиум, Охайо, се вдигнал голям шум и нашият сътрудник, казва се Фаръл и ако имаш време, можеш да му се обадиш, е отразявал събитието в местния вестник, Фаръл разправя, че съпругата си осигурила голяма сума пари, къща, половината от семейния бизнес плюс издръжка и наказала с публично презрение една жена. И всичко това в някакво си благочестиво градче Елизиум! Досещаш ли се как се казва жената, хваната flagrante delicto?
— Ти ми кажи — отвърна Уесли, макар че се досещаше за името, както и за значението на flagrante delicto.
— Клотилд — извика победоносно Алис. — Клотилд Девро. Държи пералня на същата улица срещу редакцията на Фаръл. Записала съм адреса й. Как ти се струва?
— Утре тръгвам за Охайо — отсече Уесли.
Той стоеше пред пералнята на заспалата уличка. От автогарата се обади по телефона в гаража на Джордах с намерението да види за няколко минути прачичо си Харолд, преди да потърси Клотилд Девро. Искаше първо да приключи с грозната част. Когато най-сетне вдигна телефона и чу кой се обажда, Харолд Джордах се разкрещя в слушалката:
— Не искам да имам нищо общо с теб. Или с когото и да е от семейството. — Като крещеше, немският му акцент се усещаше много силно и думите му звучаха смешно. — Достатъчно неприятности съм имал от тия проклети Джордах, та ще ми държи влага за цял живот. Да не си посмял да си пъхаш носа тук или в къщата ми, защото ще извикам полицията. Не искам да имам нищо общо със сина на човека, който ми оскверни дома. Единственото хубаво, което мога да кажа за баща ти, е, че е мъртъв. Чуваш ли ме?
— Чувам — каза Уесли и затвори телефона.
Излезе от кабината, клатейки глава. Докато пътуваше с автобуса, му направи впечатление колко подреден и красив е градът — с грижливо поддържани тревни площи пред боядисаните в бяло двуетажни къщи в типичния за Нова Англия стил, с дървени църкви със заострени кули — и чак се зачуди как е възможно в такова приятно градче човек да се сърди толкова дълго време, колкото прачичо му Харолд. Разводът очевидно не се бе отразил благотворно на нрава му. И докато крачеше към пералнята, чийто адрес Алис му бе дала, той разсеяно си мислеше колко добре биха се сработили прачичо му Харолд и собствената му майка.
Пералнята беше част от верига ателиета за услуги и не се отличаваше по нищо от други сродни заведения — през голямата остъклена витрина се виждаха редица перални машини и столове пред тях, на които седяха жени и си говореха, докато чакаха да им се изперат дрехите.
Уесли се поколеба, преди да влезе. Баща му говореше за Клотилд с такава тъга и копнеж по нейната красота и доброта, че му се струваше глупаво да мине покрай въртящите се машини и увлечените в разговор жени, да застане пред щанда, където стоеше една набита, ниска жена и подаваше прането на хората, и да каже: „Аз съм синът на баща си. Той ми каза, че много ви е обичал, когато е бил на моите години.“
Но нали не бе дошъл от Ню Йорк чак в Охайо, за да зяпа през витрината на някаква пералня. Изправи рамене и влезе, без да обръща внимание на любопитните погледи на жените, които млъкнаха, за да го огледат, докато минаваше покрай тях.
Жената зад щанда беше с гръб към него; подреждаше на лавиците увити в хартия пакети с чисто пране. Ръцете й бяха голи и той забеляза, че са пълни и яки, с мургава кожа. Косата й беше черна като смола, небрежно вързана на тила, така че се виждаха силните мускули на врата й, когато подхвърляше пакетите. Беше облечена с широка басмена рокля, от която гърбът и раменете й изглеждаха още по-широки. Изчака, докато тя нареди пакетите.
— Кажете — обърна се любезно жената.
Имаше широко лице с високи скули и бакърен тен, а като видя черната като смола коса и хлътналите черни очи, на Уесли му се стори, че пред него стои индианка. Спомни си как баща му разправяше, че тя сигурно имала индианска кръв, останала от някакво племе в канадската пустош. Жената му се стори много стара.