— Търся мисис Девро, мисис Клотилд Девро — каза той.
Тя се взря в него, без да се усмихва, изучавайки го леко намръщена, сякаш се опитваше да си спомни нещо.
— Познах те. Ти си синът на Том Джордах.
— Да.
— Велики боже — извика тя и се засмя. — Помислих, че виждам призраци. Че в пералнята ми бродят духове. — И отново се разсмя. С плътен, гърлен глас. С този смях тя му стана симпатична, но, честно казано, не можеше да види красотата в тази застаряваща, пълна жена, която баща му някога бе открил.
— Наведи се, моля те — каза тя.
Уесли се наведе, а тя хвана лицето му с две ръце в меките си силни длани, вгледа се в него внимателно, отблизо и после го целуна по челото. Той чу зад гърба си как една от жените се изхили.
Клотилд го пусна и той се изправи, но продължаваше да усеща докосването на меките й устни по челото си. Тя се усмихна замечтано и тъжно и каза тихо:
— Боже мой, синът на Том да дойде в този град. — И взе да си сваля престилката, която носеше над басмената рокля. — Сега ще излезем. Тук не можем да говорим. Сара, ела, моля те! — извика тя към дъното на помещението, зад лавиците с пакетите.
Една руса млада жена с чорлава коса пристъпи бавно напред и Клотилд й каза:
— Сара, приключвам с работата за днес. И без това остава един час, докато затворим, а имам важна среща. Замести ме тук и после заключи, чуваш ли?
— Да, мадам — отвърна жената.
Клотилд закачи престилката и направи нещо на косата си, така че тя се спусна до раменете й. Сега заприлича още повече на индианка. Отмести страничния плот на щанда и излезе. Имаше широк ханш, пълни гърди, дебели, яки крака и изведнъж болезнено напомни на Уесли за Кейт.
Докато минаваха край седналите жени, които сега открито ги гледаха, изкривили устни в злобна усмивка, Клотилд го хвана под ръка. Като излязоха навън, тя каза:
— Откакто се гледа делото за развода, дамите в града ме зяпат, сякаш съм Вавилонската блудница. — Тръгнаха по улицата, но тя не му пусна ръката. Пое си дълбоко дъх и продължи: — Божичко, колко е хубаво да излезеш на чист въздух, след като цял ден си мирисал мръсно пране. — И го погледна косо. — Нали си чул за делото?
— Да. Чрез него открих къде си — каза той.
— Така е, всяко зло за добро — отвърна Клотилд. — Знам, че баща ти е умрял — продължи тя с равен глас, сякаш страданието, което този факт й бе причинил, отдавна е било изживяно. — Прочетох, че два пъти се е женил. Беше ли щастлив?
— Втория път.
— Страх ме беше, че никога вече няма да може да бъде щастлив. — Тя поклати глава. — Отвсякъде го гонеха като куче…
— Той имаше яхта — каза Уесли. — На Средиземно море. Обичаше морето.
— Не мога да си представя Том на Средиземно море — замислено отвърна Клотилд. — Аз все исках да пътувам, но… — не довърши тя.
— Беше кръстил яхтата „Клотилд“.
— О, господи — възкликна тя, като продължаваше да крачи все така енергично и да го държи под ръка. — „Клотилд“. — И тогава Уесли видя, че плаче — сълзите се стичаха незабелязано от тъмните очи и блестяха по гъстите й черни мигли.
— Когато го питаха защо е кръстил яхтата си „Клотилд“, отговаряше, че така се казвала една стара френска кралица. Но на мене ми каза истината.
— След толкова години — промълви замислено тя със сподавен глас. — След всичко, което се случи… — Сега гласът й прозвуча сурово. — А за това разказвал ли ти е?
— Знам достатъчно — отвърна Уесли. — Чичо му ви е намерил двамата… заедно… и заплашил, че ще те върне обратно в Канада за развращаване на малолетни…
— А за останалото казвал ли ти е? — Този път гласът й прозвуча още по-сурово.
— Знам достатъчно. За теб и за чичо му. Известно ми е от вестниците, които писаха за делото — отговори смутено Уесли.
— Този противен, лигав човек — продължи ожесточено „Клотилд“. — Бях прислужница в дома му. Не можех да рискувам да ме върнат в Канада, където мъжът ми щеше да ме убие. Опитах се да го обясня на Том. Той отказа да разбере. Искаше двамата да избягаме. Шестнайсетгодишно момче… — Тя се засмя и смехът й отекна тъжно сред слънчевата улица, опасана от двете страни с дървета.
— Накрая е разбрал — отвърна Уесли. — Той ми каза. А и самото име на яхтата е доказателство за това, не е ли тъй?
— Сигурно е тъй. — Известно време тя вървя мълчаливо, като бършеше грубо сълзите с опакото на ръката си. После пак заговори: — А каза ли ти, че един ден, като тръгна за работа, му сложих в сандвичите бележка?