— Мисля, че не.
— Написах му: „Обичам те“ — спомни си тя. — Така започна всичко — добави и рязко се засмя. — Божичко, ама какъв апетит имаше. Не познавам друг мъж или момче, който така да яде. Какви неща само му готвех! Печено агнешко, зеленчуци от градината, най-хубавото от всичко — това беше, когато чичо му и ужасното му семейство отидоха в Саратога и ние останахме сами в къщата. Следобедите, докато готвех на печката и го чаках да се върне вкъщи, си пеех. Цял живот ще ги помня тези две седмици. — Тя изведнъж спря да върви, сякаш невидима ръка я бе приковала на място, обърна се към Уесли, хвана го с две ръце и се взря в очите му: — Защо си дошъл тук? Имаш ли нужда от мене?
— Не — отговори той. — Дойдох само да поговорим за него и точно това правим в момента.
Сред настъпилата тишина, в която тъмните й очи опипваха лицето му, Клотилд отново го целуна по челото.
— Просто е невероятно колко много приличаш на него — каза тя. — Той беше красив младеж, казах му, че прилича на Свети Себастиан, той потърсил това име в енциклопедията в библиотеката и там научил откъде идва и моето име. Трудно е да си представиш как такова буйно момче като него ще тръгне да се рови из енциклопедии.
Докато говореше, чертите на лицето й се смекчиха, а Уесли си помисли, че сигурно е погледнала баща му със същия израз, когато се е върнал от библиотеката и е разказал какво е научил там.
— Разочарован ли си? — попита тя.
— От какво?
— След всичко което баща ти сигурно ти е разправял за мен, след като е кръстил яхтата си на мен, след като съм била кралица на Франция. — Тя се изсмя. — А сега виждаш една дебела стара жена зад щанда на една пералня.
— Не, не съм разочарован — отвърна Уесли.
Но не беше съвсем сигурен, че казва истината. И си помисли, че тя сигурно е изглеждала много по-различно, когато е била млада.
— Ти си свястно момче — каза тя, като продължиха да вървят. — Надявам се, че ще ти е по-леко в живота, отколкото беше на баща ти.
— Добре ми е — отвърна Уесли.
— След като се разделихме, така да се каже, макар че продължихме да живеем в една къща, той се ожесточи, сякаш нещо силно го измъчваше — аз му слагах да яде с цялото семейство в трапезарията, но не си говорехме, освен когато си казахме довиждане. Вечери наред той се връщаше вкъщи разкървавен след побоища, хората взеха да се отнасят към него като към бездомно, опасно куче, изреждаше всички леки жени в града. Разбира се, всичко това стигаше до мен, изглежда, беше някакъв вид отмъщение — не му се сърдех, но знаех, че един ден това гадно, лицемерно градче ще му го върне. Вкараха го в затвора за изнасилване, представяш ли си, изнасилване, след като всички по-засукани момичета и жени търчаха подире му като деца след хвърчило. Разказвал ли ти е за това?
— Да.
— А за близначките, които уж бил изнасилил, и баща им заведе дело?
— Да, разказвал ми е.
— Сигурно много те е обичал, щом ти е разправял такива неща — отсъди „Клотилд“.
— Сигурно. Обичаше да си приказва с мен. Вечер на палубата под звездите или в тъмната кабина.
— Естествено беше да обвинят него, с такава слава се ползваше и всички вярваха, че е по-лош и от дявола — горчиво каза Клотилд. — Близначките можеха да посочат за бащи на бебетата си поне петдесет души! Сред тях беше и полицаят, който арестува Том. Виждам ги близначките, те са още в града, вече са възрастни жени. При тях те съветвам да не ходиш. С едно от децата си приличате, като да сте братя — Клотилд весело се разсмя. — Нека и малко свястна кръв да тече във вените на тоя град. Ех… — тихо продължи тя, — понякога късно вечер си мисля какво ли щеше да стане, ако се бях поддала на безумните му молби и бях избягала с него, двайсет и пет годишна прислужница с шестнайсетгодишно момче, и двамата без пукната пара. Можех ли да постъпя така с него? — попита умолително тя.
— Не, мисля, че не — отвърна Уесли.
— Ох, аз само за себе си говоря. И за отдавна минали неща. — Клотилд нетърпеливо тръсна глава. — Кажи ти нещо. Добре ли си?
— Не се оплаквам.
— Проблеми имаш ли?
— Не бих казал, че нямам.
— Все пак, като те гледам, някой сигурно се грижи за теб — имаш хубави дрехи, изобщо си като млад джентълмен.
— Извадих късмет, поне в известен смисъл. Има някой, който, така да се каже, се грижи за мен.
— Ще ми разкажеш всичко, докато вечеряме. Нали не бързаш да си заминаваш?
— Не бързам особено. Смятах да тръгна утре.
— Ще опека свинско филе с гарнитура от картофи, ябълково пюре и червено зеле. Това беше едно от любимите яденета на баща ти. — Тя се поколеба. — Трябва да ти кажа нещо, Уесли — започна тя. — Не съм сама. Живея с един симпатичен човек, работи в мебелната фабрика. Не сме женени. Той има съпруга и две деца, но са католици… Ще се върне за вечеря. Нали нямаш нищо против? — тревожно попита тя.