Уесли подробно разказа на Алис за посещението си при Шулц и докато говореше, не знаеше да плаче или да се смее. Като свърши, каза:
— Вече не знам дали искам да говоря с още някой, който го е познавал, поне от тази страна на Атлантика. Може би има някои неща, които един син не бива да знае за баща си. А може би много неща не бива да знае. Какъв смисъл има да слушам как разни хора го хулят. Сигурно е бил друг човек, докато е живял в Америка. Защото няма нищо общо между човека, когото познавах, и човека, за когото те разправят. Ако още някой ми каже колко гаден е бил баща ми и колко е хубаво, че е умрял, сигурно ще се върна в Индианаполис, ще оставя майка ми да ме подстриже и да ме заведе на църква и веднъж завинаги ще забравя за баща си… — Млъкна, като видя разочарованието по лицето на Алис.
— Това е дезертьорство — заяви тя.
— Може и така да се нарече. Поне в моя случай — каза той.
— Клотилд не е говорила така за баща ти — възрази Алис и очите й гневно светнаха зад очилата.
— Една дебела жена в една пералня — безпощадно изрече Уесли.
— Признай, че съжаляваш за тези думи — подкани го Алис с тон на учителка.
— Добре, съжалявам — повтори апатично той. — Но имам чувството, че само пилея време и пари. Моето време и твоите пари — усмихна се кисело.
— Не се тревожи за моите пари — отвърна тя.
— Предполагам, че героят в книгата ти е прекрасен почтен младеж — каза Уесли, — който никога не изпада в мрачно настроение и установява, че баща му е бил един от най-благородните хора на земята, че цял живот е вършил добрини, помагал е на бедните, почитал е старите дами и никога не е спал с жените на приятелите си…
— Стига, Уесли — прекъсна го Алис. — Достатъчно. Не ми обяснявай какво пиша. Когато книгата излезе, ако изобщо излезе, ще си я купиш и тогава ще ми говориш какви са героите. Но не преди това.
Бяха във всекидневната, Алис седеше в креслото, а Уесли стоеше прав пред прозореца и гледаше тъмната улица. Алис се бе приготвила да излиза и чакаше да дойде кавалерът й.
— Мразя го този проклет град — каза Уесли, загледан в безлюдната улица. — Ако можеше сега да съм на хиляди километри от тук в открито море. По дяволите! — Той се дръпна от прозореца и в цял ръст се просна на канапето. — Господи, ако можех да се върна във Франция само за една нощ, да се видя с хората, които обичам и които знам, че ме обичат…
— Свали си обувките от канапето. Не се намираш в обор — каза рязко Алис.
— Извинявай — отвърна той и си свали краката на пода. — Държа се като простак, всички ми го повтарят.
И тогава Уесли чу, че тя плаче. Но продължи да лежи неподвижно със затворени очи и с надеждата, че задавените, неравномерни звуци ще спрат. Ала те не спряха и той скочи от канапето и отиде при нея — бе хванала главата си с две ръце, а раменете й конвулсивно потръпваха. Той коленичи пред нея и я прегърна. Усети, че под красивата черна рокля тялото й е дребно, крехко и меко.
— Съжалявам — каза тихо. — Честна дума, това, дето го казах, не беше сериозно. Просто ме е яд на себе си, затова така се получи. Не си мисли, че не ценя всичко, което правиш за мене. Не искам да те разочаровам, само че понякога, като тази вечер например…
Тя вдигна глава с мокро от сълзи лице и промълви:
— Извинявай, че плача. Мразя жени, които плачат. И аз имах ужасен ден, през цялото време разни хора ми крещяха. Можеш да си слагаш обувките на канапето, когато си поискаш. — И се засмя през сълзи.
— Никога вече — каза той, без да я пуска, зарадван, че тя се засмя, решен да я предпазва от разочарования и от хора, които по цял ден и крещят, от този град и от собствения си зъл характер.
Двамата се погледнаха мълчаливо. Очилата уголемяваха ясните и още влажни очи. Тя му се усмихна несигурно. Уесли нежно я придърпа към себе си и я целуна. Тя го прегърна с една ръка и го задържа. Той не си бе представял, че може да има нещо по-меко от устните й, те бяха въплъщение на мекотата. Накрая Алис се освободи от прегръдката му. Сълзите вече ги нямаше и тя каза през смях:
— Значи това трябвало да направи едно момиче, за да получи целувка.
Звънецът на входа иззвъня. Тя скочи от креслото и извика:
— Това е момчето, с което ще излизам. Позабавлявай го, докато си оправя лицето. Той се занимава с археология. — И се скри в банята.
На вратата се почука и Уесли отвори. На прага стоеше висок, слаб млад мъж с изпъкнало чело и очила с метални рамки.
— Здравейте. Алис тук ли е? — каза той.
— Ей сега ще дойде — отвърна Уесли и затвори вратата, след като младежът влезе. — Ще ви забавлявам, докато се приготви. Казвам се Джордах. Братовчед съм й.