Но Фсстпок го прочете много внимателно.
Пътували дълбоко в галактическите ръкави. В края на пътуването половината от протекторите били измрели — не от глад или насилствена смърт, а от старост. Това беше толкова необичайно, че в съобщението бе включено подробно медицинско описание. Минали покрай жълти слънца без планети и покрай други, чиито светове били газови гиганти. Имало и жълти слънца със светове, които може и да били годни за обитаване, но всички били твърде далеч от курса, за да бъдат достигнати с резервите им от цезий. Галактическият прах и гравитацията на галактиката забавили странния им кораб и били необходими по-големи резерви за маневриране. С намаляването на слънцата небето около тях постепенно потъмнявало.
После открили планета.
Корабът им се повредил. Прехвърлили каквото било останало от плутония в двигателите на сектора за приземяване и се спуснали. Решението им не било окончателно, но ако планетата не отговорела на изискванията, щяло да им се наложи да работят в продължение на десетилетия, за да направят кораба си отново годен за пътуване в космоса.
Там имало живот. Някои форми били враждебно настроени, но не и такива, с които да не могат да се справят. Имало почва. Оцелелите протектори събудили гледачите и ги пуснали в горите да се плодят и множат. Посадили растения, разработили мини, построили машини, за да разработят още мини, създали земеделски машини…
Черното, почти беззвездно небе тревожело някои, но постепенно свикнали с него. Честите дъждове тревожели други, но тъй като не причинявали вреда на гледачите, всичко било наред. Имало достатъчно място за всички — протекторите даже не се сражавали помежду си. Нито един от тях не престанал да се храни. Имало хищници и бактерии за унищожаване, трябвало да построят цивилизация и изобщо имали много работа.
С пролетта и лятото дошла жътвата — и нещастието. Имало нещо нередно в дървото на живота.
Самите колонисти не разбрали какво е станало с реколтата им. Нещо пораснало. То изглеждало и имало вкуса на дърво на живота, макар че миризмата му била някак си не както трябва. Но при всичките му ефекти върху гледачите и протекторите, все едно че били яли плевели.
Не можели да се върнат в космоса. От оскъдните запаси корени пресметнали точно колко време живот остава на протекторите. Можели да презаредят цезиевите си резервоари, в оставащото им време дори можели да създадат инсталация за производство на плутоний, но не и да открият и да стигнат до друг годен за живот свят. А дори и да успеели да стигнат, каква гаранция имали, че дървото на живота ще расте там?
Прекарали последните си години в създаването на достатъчно мощен лазерен лъч, за да премине през прашните облаци, които ги скривали от галактическото ядро. Не знаели, че са успели. Не знаели какво не било наред с реколтата им — подозирали особената дължина на вълните на звездната светлина или изобщо звездната светлина, макар че експериментите им в тези насоки не довели до нищо. Предали подробна информация за родовете на своите пътници гледачи с надеждата, че някои от тях могат да оцелеят. И поискали помощ.
Преди два и половина милиона години.
Фсстпок седеше до сандъка с корените, ядеше и четеше. Би се усмихнал, ако лицето му позволяваше това. Вече можеше да види, че мисията му касае всички бездетни протектори на света.
За два и половина милиона години онези гледачи бяха живели без дърво на живота. Без каквато и да е възможност да преминат в протекторската степен. Тъпи животни.
И само Фсстпок знаеше как да ги открие.
Летите от Ню Йорк, САЩ, към Пикетсбърг, Северна Африка. Внезапно осъзнавате, че Ню Йорк отлита в една посока, Пикетсбърг в друга, а ураганен вятър отвя-ва самолета ви в трета…
Кошмар? Ами да. Но пътуването в слънчевата система е различно от това на една планета. Всяка отделна скала се движи по свой собствен път, като петънца мазнина по повърхността на течност.
Марс се движеше почти в кръг. Астероидите се движеха наблизо в по-елипсовидни орбити, настигаха червената планета или се спускаха зад нея. На някои от тях имаше телескопи. Операторите им щяха да докладват на Церера, ако забележеха целенасочена дейност на повърхността.
Изоставеният бусардов реактивен таран кръстосваше над слънцето и извиваше навътре, като следваше плитка хипербола, която щеше да го преведе през плоскостта на планетите.
„Синият вол“ следваше ускоряваща се крива от повисш разред под формата на буквата „J“_, _чиято вертикална част постепенно щеше да изравни скоростта и положението на „Вола“ с тези на Аутсайдера.