— Не, ти просто не си си направила труда да помислиш по въпроса. Ще свикнеш да го правиш, като поживееш в Пояса — каза любезно Ейнар. Дяволите да го вземат.
Прахът на Марс е уникален.
Уникалността му е резултат от вакуумна спойка. Някога вакуумната спойка беше страшилището на космическата промишленост. Дребните детайли на космическата сонда, които във въздуха биха се плъзгали свободно помежду си, във вакуум се спояват здраво веднага, щом се изпари газът, абсорбиран от повърхностите им. Вакуумната спойка залепи отделни части от първите американски сателити и първите съветски междупланет-ни сонди. Тя не позволява на Луната да потъне дълбоко в метеоритен прах. Частиците се спояват в хрущяща скала, в естествен цимент при същото молекулярно привличане, което споява блоковете на Йохансен и превръща тинята по морското дъно в утаечна скала.
Но на Марс има точно толкова атмосфера, колкото да спре този процес и далеч недостатъчно, за да спре метеор. Метеоритният прах покрива по-голямата част от планетата. Метеорите могат да прогорят кратери в праха, но не и да го споят, макар че е достатъчно фин, за да тече като гъсто олио.
— Този прах ще е най-големият ни проблем — рече Люк. — Аутсайдерът даже не е трябвало да изкопае дупка, за да се скрие. Може да е потънал навсякъде на Марс.
Ник изключи лазерния предавател. Беше горещ от двудневното му използване при изстрелването на лока-торен лъч към Земята.
— Можел е да се скрие навсякъде из системата, но е избрал Марс. Трябва да е имал причина. Може да е нещо, което не е в състояние да направи под праха. Това го поставя в някой кратер или на върха на хълм.
— Вече щяха да го забележат. — Люк настрои една снимка от паметта на автопилота. Беше от капана за контрабандисти. Виждаше се мътно блестящо метално яйце със заострен малък край. То се движеше с широкия си край напред, сякаш имаше ракетен двигател. Но нямаше отделени газове, поне не такива, които можеха да се засекат от който и да било уред.
— Достатъчно голям е, за да се вижда от космоса — рече Люк, — а и лесно се разпознава с този сребърен корпус.
— Да. Добре, под праха е. Ще са необходими много кораби с дълбочинни радари, за да го открият и дори тогава пак няма гаранция. — Ник прокара ръце назад по обезкосмения си скалп. — Можем да се откажем. Твоето земно правителство най-после се е размърдало и ни е пратило някакви кораби. Останах с впечатлението, че не са особено щастливи от възможността да се присъединим към търсенето им. — Тонът му беше уклончив.
— Бих искал да продължим. Ти как мислиш?
— Съгласен съм. През отпуските си обикновено преследвам разни странни неща.
— Откъде ще започнеш да търсиш?
— Не знам. Най-дълбокият прах на планетата е в Трактус Албус.
— Трябва да е глупак, за да избере най-дълбокото място. Сигурно изборът му е бил случаен.
— Имаш ли друго предложение?
— Лацис Солис.
— А, старата земна база. Добра идея. Може да му е трябвала животоподдържаща система за Бренън.
— Не съм си и помислял за това. Ако има нужда от каквото и да било там — човешка техника, вода, изобщо от каквото и да е — на планетата има само едно място, където може да отиде. Ако не е там, можем поне да вземем някои лодки за прах…
— „Синият вол“ вика „Ю Тант“. „Синият вол“ вика „Ю Тант“ от порта в Долината на смъртта.
В това съобщение трябваше да има сигнал за посока. Ник настрои автопилота да насочи собствения му комуникационен лазер.
— Ще стане за няколко минути — рече той. — Чудя се какво е станало с Бренън.
— Можем ли да извадим дълбочинния радар от тази купчина?
— Да се надяваме. Не знам какво друго бихме могли да използваме.
— Металотърсач. На борда сигурно има такъв.
— Никълъс Брюстър Сол от борда на „Ю Тант“ вика някого или всички на борда на „Синия вол“. Какво ново? Повтарям. Никълъс…
Ейнар предаде:
— Ейнар Нилсън, командващ „Синия вол“. Доближихме се до кораба на Аутсайдера. Тина Джордан се готви да се качи на борда му. Ще те свържа с нея. — Той го направи.
После се отпусна назад да изчака.
Харесваше Тина. Беше наполовина сигурен, че тя ще намери начин да се убие. Нейт беше възразил енергично, но аргументите на Ейнар бяха непробиваеми. Той седеше и наблюдаваше картината, предавана от камерата в шлема на Тина.
Корабът на Аутсайдера изглеждаше празен — бе застанал в изкривено положение, а теглителните му въжета бяха отпуснати и започваха да се извиват. Тина не виждаше никакво движение през лещата на голямата очна ябълка. Тя спря на няколко метра от входа и с радост забеляза, че ръцете й са в готовност върху ключовете за запалване на реактивния двигател.