— Тогава откъде?
— От някой газов облак с много хелий. Галактическото ядро е в посоката, от която пристигна той. В тази посока има много газови и прашни облаци.
— Но това е на безбожно разстояние. Ще спреш ли с това почукване?
— Помага ми да мисля. Като твоето пушене.
— Тогава си тропай.
— Няма ограничение за разстоянието, от което може да е дошъл. Колкото по-бързо се движи бусардовият реактивен таран, толкова повече се увеличава горивото му.
— Трябва да има граница, при която скоростта на отделяните газове да се изравнява със скоростта, с която газът достига до вдлъбнатото поле.
— Възможно е. Но сигурно е много висока. Онзи въздушен резервоар е бил огромен. Аутсайдерът е ужасно далеч от дома си.
Автодокторът беше вграден в задната стена, над едно от трите противоускорителни кресла. Ейнар беше в креслото. Ръката му бе потънала в доктора почти до рамото.
Тина наблюдаваше лицето му. Състоянието му се влошаваше прогресивно. Това не приличаше на болест, а на остаряване. През последния час Ейнар се бе състарил с десетилетия. Той се нуждаеше спешно от лекар-човек… но по-голямо ускорение от това на „Вола“ щеше да го убие, а и те разполагаха само с него.
Можеха ли да го спрат? Ако бе извикала веднага — но после Ейнар я беше хванал за шията и бе прекалено късно. Откъде беше намерил такава сила? Щеше да я убие.
Гърдите му престанаха да се движат.
Тина погледна към датчиците на доктора. Обикновено бяха покрити с плот, за да не отвличат излишно вниманието. Тя поглеждаше тези датчици на всеки пет минути в продължение на часове. Този път всички светеха в червено.
— Мъртъв е — каза земянката. Тя чу изненадата в гласа си и се учуди. Стените на кабината започнаха да се замъгляват и да се отдалечават.
Нейт се извърна от контролното кресло и се наведе над Ейнар.
— И си забелязала едва сега! Трябва да е умрял още преди час!
— Не, кълна се… — Тина се съпротивляваше срещу замайването си. Тялото й бе омекнало. Щеше да припадне.
— Погледни лицето му и пак ми кажи!
Тя се изправи на омекналите си крака. После погледна надолу към мъртвото лице. Мъртъв, Ейнар изглеждаше на стотици години. Със скръб, чувство за вина и отхвърляне на истината, Тина протегна ръка и докосна мъртвата му страна.
— Още е топъл.
— Топъл? — Нейт докосна трупа. — Той гори. Треска. Трябва да е бил жив допреди секунди. Извинявай, Тина, избързах със заключенията. Хей! Добре ли си?
— Много ли са опасни тези подхождания?
— Спри това храбро леко потрепване в гласа си — рече Ник. Беше си чиста клевета. Люк просто проявяваше любопитство. — През живота си съм го правил не-колкостотин пъти. Само заради изживяването никога не бих те оставил да ме откараш до порта в Долината на смъртта.
— Каза, че бързаш.
— Така си беше. Люк, бих искал да помоля за пълна тишина през следващите няколко минути.
— А-ха! А-ХА!
Червената планета се приближи към тях и се разтвори като пестника на някой бог на войната. Шеговитото настроение на Ник се изпари. Лицето му придоби решително, каменно изражение. Не беше съвсем откровен с Люк. През живота си бе извършил неколкостотин подхождания, наистина. Но това бяха подхождания към астероиди при почти незначителна гравитация.
Джемос се извъртя в посока, технически позната в кораба като „нагоре“. Ник дръпна някакъв лост към себе си. Когато се насочиха на север, Марс се приплесна и едновременно с това се изплъзна настрани.
— Базата трябва да е някъде тук — рече Люк. — На северния край на тази дъга. А, това трябва да е, онзи малък кратер.
— Погледни с телескопа.
— М-м-м-м-м… но дяволите. А, ето я. Празна е, разбира се. Виждаш ли я, Ник?
— Да.
Приличаше на загубено парче от небесносин детски балон.
Прахът се надигна на кипящи облаци да посрещне пламъка на двигателя им. Ник ядосано изруга и увеличи скоростта. Люк вече бе свикнал с богохулните му вулгарности. Когато ругаеше на Файнъгъл, това беше само на шега или за подчертаване. Когато богохулстваше па християнски, значи беше сериозен.
„Ю Тант“ намали скоростта и започна да кръжи. Летеше над праха, а после и сред него, а охравите облаци постепенно оредяваха и отстъпваха. Пръстеновидна прашна буря се отдалечаваше към триста и шейсет градусовия хоризонт. Основната скала лежеше оголена за пръв път от хилядолетия. Беше неравна, кафява и изтрита. На светлината на пламъка от двигателя заоблената скала блестеше в бяло, с резки черни сенки. Там, където пламъкът я докосваше, тя се топеше.