— Трябва да кацна в кратера — рече Ник. — Прахът ще се настеле веднага, щом изключа двигателя. — Той изви кораба наляво и изключи мотора. Започнаха да се спускат.
Спускаха се през цялото разстояние с позиционни реактивни двигатели и докоснаха повърхността с леко отскачане.
— Великолепно — каза Люк.
— Правя го много често. Ще претърся базата. Наблюдавай ме по камерата в шлема ми.
Пръстеновидната стена се издигаше над него в изтрития, заоблен и вулканичен на вид камък. През отвора се процеждаше прах и течеше като меласа по полегатия склон, за да се събере в басейн около четирите крачета на кораба. Диаметърът на кратера беше осемстотин метра. Приблизително в центъра му имаше купол, обкръжен от развълнувано прашно море.
Ник се огледа намръщен. Очевидно нямаше начин да стигне до купола без да пресече праха, който можеше и да не е толкова плитък, колкото му се виждаше. Кратерът бе стар — изглеждаше съвсем малко по-млад от самата планета. Но беше пресечен от по-нови пукнатини. Някои от ръбовете им бяха почти остри. Въздухът и прахът бяха прекалено редки, за да предизвикват бърза ерозия. Ходенето щеше да бъде трудно.
Той тръгна покрай основата на пръстеновидната стена, като вървеше предпазливо. Прахът скриваше някои от пукнатините.
Малко, силно слънце надвисна над отвора на кратера в дълбокото лилаво небе.
От другата страна на купола тясна пътека стопен с лазер прах водеше от него до стената. Сигурно бе направена с комуникационния лазер на базата. Покрай пътеката бяха завързани лодките. Ник не спря да ги разгледа.
В купола трябва да имаше десетки цепнатини. Вътре Ник откри дванайсет изсъхнали трупа. Марсианци бяха убили персонала на базата преди повече от век. Бяха убили Мюлер по същия начин, след като той бе надул купола повторно.
Ник претърси всяка една от малките постройки. На някои места трябваше да пълзи под прозрачните гънки на купола. Не срещна Аутсайдера. Нямаше никакъв признак за поправки от принудителното посещение на Мюлер.
— Сляпа улица — докладва той. — Следващата стъпка?
— Ще трябва да ме носиш на гръб, докато не намерим прашна лодка.
Върху лодките се беше натрупал прах, като оставяше само плоски, широки форми с цвета на всичко останало. В продължение на дванайсет години бяха очаквали нова вълна изследователи, а изследователите бяха загубили интерес и си бяха заминали у дома.
Приличаха на призраци. Някой египетски фараон би си помислил, че такива призраци го очакват в отвъдния свят: пред него минаваха редица след редица неми, предани слуги и чакаха ли, чакаха.
— Оттук изглеждат добре — каза Люк. Той се настани по-удобно върху раменете на Ник. — Имаме късмет, Синбад.
— Рибата е още в морето. — Ник хвърли поглед над прашния басейн към купола. Люк беше лек върху раменете му, а и собственото му тяло бе леко тук, но двамата заедно тежаха много. — Ако започна да падам, ще се опитам да падна настрани. Този прах ще предпази и двама ни от нараняване.
— Недей да падаш.
— Флотата на ООН навярно също ще дойде тук. За да вземе лодките.
— Те са с дни зад нас. Хайде.
— Пътеката е хлъзгава. Цялата е покрита с прах. Три от лодките бяха подредени покрай западната страна. Всяка от тях имаше по четири места и по две перки на кърмата под прашната линия, поставени в клетки за защита от скрити скали. Лодките бяха толкова плоски, че всяка океанска вълничка би ги потопила, но в тежкия прах се носеха високо издигнати.
Ник остави товара си не особено нежно на една от седалките.
— Виж дали ще запали, Люк. Отивам в купола за гориво.
— Движат се с хидразин и сгъстен марсиански въздух за оксидатор.
— Просто ще потърся нещо с надпис „Гориво“.
Люк успя да включи компресора, но двигателят не запали. „Сигурно резервоарът е празен“ — реши той и изключи всичко. Отзад откри спаднал балон-купол. След като се увери, че е предвиден за ръчна работа, той го оправи и запечата, а сетне се облегна назад и закопча колана си. Дългите му ръце и широки длани никога не бяха губили на канадска борба. Краищата на балона сигурно ще изпускат, реши Гарнър, но не сериозно. Той намери отвора за наблюдение, който скриваше въздушен преобразувател за промяна на азотни окиси в годни за дишане азот и кислород.
Ник се върна със зелена туба, която балансираше на едното си рамо и напълни резервоара. Люк отново изпробва стартера. Запали. Лодката се опита да потегли без Ник. Гарнър изключи от скорост, после включи на задна. Ник го изчака да се върне.
— Как да мина през балона?
— Предполагам, че не е нужно. — Люк го свали, отпечата едната страна за Ник, после го запечата след него. Балонът започна бавно да се пълни. — Най-добре дръж костюмите ни готови — рече Люк. — Може да мине час, докато въздухът стане годен за дишане.