— Поне имаме предимство — каза Ник. — Няма да ни отвлече.
— Струва ми се, че трябва да е луд.
— Луд ли? Мотивите му може да са малко странни…
— Виж фактите. Пристигна в системата с кораб, достатъчен само да го доведе дотук. Въздушният му резервоар беше на привършване. Никъде на борда няма следи от инсталации за безопасност. Доколкото ни е известно, не е правил опит да установи контакт с когото и да било. Убил е или е отвлякъл Бренън. След това е зарязал междузвездния си двигател и е избягал на Марс, вероятно, за да се скрие. Сега е изоставил кораба си за връщане и това, което е останало от Бренън. Търкаля се през марсианската пустиня в опаковка от сандвич, за да стигне до първото място, където би се приземил някой изследователски кораб! Той е смахнат. Избягал е от някоя междузвездна лудница.
— Непрекъснато го наричаш „той“. А би трябвало да го наричаш „то“. Мисли за него като за извънземно същество и ще възприемаш спокойно странните му постъпки.
— Не е така. Вселената е рационална. За да оцелее, това същество също трябва да е такова, независимо дали е той, тя или то.
— Още няколко минути и ще можем…
Извънземният помръдна. Ръката му разтвори торбата по дължината й. Ник моментално вдигна сигналния пистолет. Моментално… но съществото се пресегна през дългия прорез в торбата и взе оръжието от ръката му, преди да може да реагира. Не даваше признак да бърза. Остави пистолета на кърмата и седна.
После започна да говори. Речта му беше изпълнена с прищракване, шумолене и пукот. Плоската, твърда човка сигурно му пречеше. Но можеха да го разберат.
— Отведете ме при вашия лидер — каза съществото. Ник пръв възвърна самообладание. Той изправи рамене, прочисти си гърлото и рече:
— Това означава неколкодневно пътуване. Междувременно те приветстваме в човешкия космос.
— Опасявам се, че грешиш — рече чудовището. — Съжалявам, че трябва да те разочаровам. Казвам се Джак Бренън и съм поясар. Ти не си ли Ник Сол?
III.
Ужасното мълчание се взриви от смеха на Люк.
— Мисли за него като за извънземно същество и ще възприемаш спокойно с-странните му — ха-ха-ха…
Ник почувства как гърлото му се стяга от паника.
— Ти? Ти си Бренън?
— Да. А ти си Ник Сол. Виждал съм те веднъж в затвора. Но не познавам приятеля ти.
— Лукас Гарнър. — Люк се овладя. — Снимките ти не те представят в този ти вид, Бренън.
— Извърших глупост — отвърна Бренън-чудовището. Гласът му не беше човешки, а видът му бе не по-малко заплашителен. — Срещнах се с Аутсайдера. Вие се опитвахте да сторите същото, нали?
— Да. — В очите и гласа на Люк се долавяше сардонична развеселеност. Независимо дали вярваше на Бре-нън-чудовището, ситуацията му доставяше удоволствие. — Имаше ли наистина Аутсайдер, Бренън?
— Да, освен ако не искаш да спориш за определението.
Сол се намеси.
— За Бога, Бренън! Какво е станало с теб?
— Това е дълга история. Бързаме ли за някъде? Не, разбира се, вие сте запалили двигателя. Добре, искам да ви я разкажа но свой собствен начин, тъй че моля ви, запазете почтително мълчание и помнете, че ако не се бях случил аз, вие щяхте да изглеждате точно като мен. — Той погледна мрачно към двамата мъже. — Греша. Нямаше да изглеждате така. И двамата сте минали възрастта.
Е, бъдете търпеливи с мен. Съществува раса двуноги същества, която живее близо до ръба на сфера от нагъсто разположени слънца, в ядрото на галактиката…
Най-важното нещо за тях е, че минават през три степени на зрелост. Първо е детството, което няма нужда да обяснявам. След това е степента на гледача — дву-ного, лишено от разум, чиято цел е да създаде повече деца. И накрая идва протекторът.
На около четирийсет и двегодишна възраст наше време гледачът започва да яде корена на един храст. Дотогава стои настрана от него, защото му мирише отблъскващо. И изведнъж започва да му мирише великолепно. Храстът расте по цялата планета и не съществува реална опасност да не достигне за всеки гледач, живял достатъчно дълго, за да го поиска.
Коренът предизвиква известни промени — и физиологични, и емоционални. Преди да се впусна в подробностите, ще ви открия голямата тайна. Расата, за която говоря, нарича себе си… — и Бренън-чудовището щракна рязко с роговата си човка. — Пак. А ние я наричаме Homo habilis.
— Какво? — Ник се почувства в положението на човек, с когото се подиграват и това не му харесваше. Но Люк седеше, притиснал безполезните си крака към гърдите си и се хилеше с огромно удоволствие.