Фсстпок сънуваше.
Знаеше точно колко време ще е необходимо на Бренън да се събуди. Възможно бе и да грешеше, разбира се. Но в такъв случай, Бренън щеше да е мутирал прекалено далеч от пакския вид.
Като знаеше с колко време разполага, Фсстпок можеше да спи спокойно. Марсианците вече не представляваха опасност, макар че после щеше да се наложи да направи нещо по въпроса. За протектора сънят е изкуство. Разполагаше с около десет дни. В продължение на седмица той сънува миналото, до деня, в който беше напуснал пакската планета. По време на пътуването сетивното стимулиране бе оскъдно. Той се пренесе в бъдещето.
Фстпок сънуваше…
Щеше да започне, когато пленникът му се събудеше. От това, което виждаше, мозъкът на пленника щеше да е по-голям от неговия — наклонът на лицето му бе нарушен от фронтална изпъкналост. Щеше да усвоява бързо. Фсстпок щеше да го научи как да бъде протектор и какво да нрави с корените и семената на дървото на живота.
Дали гледачът имаше деца? Ако беше така, той щеше да използва тайната и да използва дървото на живота, за да направи протектори от собствените си деца. Това беше добре. Ако имаше достатъчно разум да пръсне семейството си и да избягва браковете в него, родът му щеше да обхване по-голямата част от пакската раса на тази система.
Навярно щеше да убие Фсстпок, за да запази тайната. И това беше добре.
В съня на Фсстпок имаше момент на кошмар. Защото пленникът не изглеждаше както трябва. Ноктите му не се развиваха правилно. Главата му сигурно нямаше точната форма. Тази предна изпъкналост… а и човката му беше прекалено плоска, както и цялото му лице. Гърбът му беше извит, краката не както трябва, а ръцете — прекалено къси. Видът му бе имал прекалено много време за мутация.
Но реакцията му към корените беше правилна.
Бъдещето беше несигурно… освен за Фсстпок. Стига пленникът да научеше това, което трябваше да знае, стига да продължеше делото, ако бе в състояние. Щеше да дойде ден, когато Земята щеше да се превърне във втори свят на Паките. Фсстпок беше направил каквото можеше. Щеше да научи пленника и как да умре.
Бренън се размърда. Той изпъна сгърченото си тяло, протегна се силно и отвори очи. После се втренчи без да мига във Фсстпок, сякаш четеше ума на протектора. Всички нови протектори правеха така: като се ориентираха в спомените, те започваха да разбират.
— Питам се дали мога да ви накарам да разберете колко бързо стана всичко това — каза Бренън-чудовището. Той гледаше двамата възрастни мъже — единият беше два пъти по-стар от другия, но и двамата бяха минали възрастта на прехода — и се чудеше дали те трябва да са неговите съдници. — За два дни научихме езиците си. Неговият е много по-бърз от моя и приляга по-добре на новата ми уста, затова използвахме него. Разказа ми живота си. Обсъдихме проблема с марсианците и разработихме най-ефикасния метод да ги унищожим…
— Какво!
— Да ги унищожим, Гарнър. По дяволите, вече са убили тринайсет души! Приказвахме на практика безспирно, като през повечето време говореше Фсстпок. И непрекъснато имахме работа: дооформи ме с упражнения, направихме перки за костюма му, така че да може да плува в пясъка, създадохме инсталация за извличане на всеки въздушен и воден атом извън животоподдържащата система и за вкарването му в базата. Никога не я бях виждал и трябваше да екстраполираме данните за конструкцията й, за да разберем как да я надуем отново и да я запазим.
На третия ден ми разказа как се отглежда дървото на живота. Беше отворил сандъка и ми обясняваше как безопасно да размразя семената. Даваше ми нареждания, все едно бях говорящ компютър. Искаше ми се да го попитам дали изобщо имам някакъв избор, но не го направих.
— Не те разбирам — рече Гарнър.
— Нямах никакъв избор. Бях прекалено интелигентен. Откакто се събудих, беше все така. Намирах отговора още преди да съм свършил с формулирането на въпроса. Ако винаги намирах най-доброто решение, тогава къде оставаше правото ми на избор? Къде беше свободната ми воля? Не можете да си представите колко бързо стана всичко това. Само за един миг видях цялата логическа верига. Блъснах силно главата на Фсстпок в ръба на хладилника. Това го зашемети за достатъчно време, за да мога да строша врата му на ръба. После отскочих назад в случай, че ме нападне. Смятах, че ще мога да го задържа настрани, докато се задуши. Но той не ме нападна. Не го беше предвидил така, поне не още.
— Прилича ми на убийство, Бренън. Нали не е искал да те убие?
— Още не. Аз бях блестящата му надежда. Дори не можеше да се защитава от страх да не ме нарани. Беше по-стар от мен и знаеше как да се бие. Можеше да ме убие, ако беше поискал, но не искаше. Били са му необходими трийсет и две хиляди години реално време, за да ни донесе онези корени. А аз трябваше да довърша делото.