Според мен той умря с вярата, че е успял. Почти очакваше да го убия.
— Бренън, защо?
Бренън-чудовището сви пъпешовидните си рамене.
— Той грешеше. Убих го, защото щеше да се опита да унищожи човечеството, когато откриеше истината. — Той бръкна в разцепения балон, пренесъл го през двайсет километра течен прах и извади нещо, което тихо бръмчеше. Беше неговото устройство за пречистване на въздуха, направено от части от контролния пулт на
Фсстпок. Бренън го остави в лодката. След това извади половин жълт корен, който приличаше на суров сладък картоф и го поднесе под носа на Гарнър. — Помириши.
Люк го помириса.
— Доста приятно. Като ликьор.
— Сол?
— Прекрасно. Как е на вкус?
— Ако знаеш, че ще те превърне в нещо като мен, би ли отхапал от него? Гарнър?
— Тутакси. Бих искал да живея вечно и се страхувам да не изкуфея.
— Сол?
— НЕ. Още не съм готов да се откажа от секса.
— На колко си години?
— На седемдесет и четири. След два месеца имам рожден ден.
— Вече си прекалено стар. Бил си такъв и на петдесет и това щеше да те убие. Щеше ли да опиташ на четирийсет и пет?
Сол се засмя.
— Най-вероятно не.
— Е, това е половината от отговора. От гледна точка на Фсстпок, ние сме провал. Другата половина е, че нито един нормален човек не би допуснал корена на Земята, в Пояса или където и да било другаде.
— Надявам се. Но да чуем твоите доводи.
— Война. В пакския свят винаги се е водила война. Процесът е бил естествен — всеки протектор се е опитвал да разшири и защити рода си за сметка на всички други. Непрекъснато се загубва познание. Расата не може да си сътрудничи и за миг отвъд точката, където протекторът вижда предимство за себе си в измамване-то на другите. Те не могат да осъществят какъвто и да е напредък поради това постоянно състояние на война.
И да допусна това на Земята? Можеш ли да си представиш хиляда протектори, които са решили, че на внуците им трябва още пространство? Твоите осемнайсет милиарда земяни вече живеят достатъчно натясно и се налага да пестите ресурсите си.
Освен това, нямаме действителна нужда от дърво на живота. Гарнър, кога си роден? През деветстотин и четирийсета или някъде там?
— Трийсет и девета.
— Геронтологията напредва толкова бързо, че децата ми биха могли да живеят хиляда години. Ще постигнем дълголетие без дърво на живота, без да жертваме каквото и да било.
А сега да погледнем въпроса от гледната точка на Фсстпок — продължи Бренън-чудовището. — Ние сме мутанти. Уседнали сме в слънчевата система и сме основали междузвездни колонии. Трябва да се откажем от корена и дори, когато ни принуждават да го изядем, получилите се мутирали протектори са нетипични. Фсстпок разсъждаваше мащабно. Ние не сме Паки, не ни бива за такива и е естествено някой ден да стигнем до слънцата в галактическото ядро. Паките ще ни нападнат в мига, в който ни забележат и ние ще отвърнем на удара. — Той сви рамене. — И ще победим. Паките не се обединяват ефективно. За разлика от нас. И техниката ни ще е по-добра от тяхната.
— Нима?
— Казах ви, те не могат да съхраняват познанията си. Всичко, което не може да се използва незабавно, се загубва, докато някой не го открие в Библиотеката. Военната информация никога не постъпва там — семействата я пазят в дълбока тайна. А единствените, които използват Библиотеката, са бездетните протектори. Те не са много и нямат истинска мотивация.
— Не можеше ли да се опиташ да поговориш с него?
— Гарнър, той щеше да ме убие в мига, в който поискаше. Обучен е да се бие с протектори. Нямаше да имам никакъв шанс. А после щеше да се опита да унищожи човешкия род. За него щяхме да сме нещо много по-лошо от враждебни извънземни. Ние сме изопачение на самия пакски вид.
— Но не би могъл да го направи. Беше съвсем сам.
— Имах предвид някои неща, които би опитал. Нито едно от тях не е напълно сигурно, но не можех да рискувам.
— Кажи някое от тях.
— Да засади дърво на живота из целия Национален парк „Конго“. Да направи маймуните и шимпанзетата протектори.
— Той беше изолиран тук.
— Би могъл да отвлече кораба ти. Щеше да вземе тъпия ти сигнален пистолет толкова бързо, колкото и аз. Господа, може ли да отбележа, че слънцето почти залязва? Струва ми се, че не бихме искали да влизаме в пръстеновидната стена на тъмно. Люк запали двигателя.
— Мартин Шефър от Церера вика Ник Сол на борда на „Ю Тант“. Ник, не знам как върви преследването ти, но от „Фобос“ докладват, че си се приземил успешно в базата „Олимп“. В момента проследяват дирята от прашната ти лодка. Сигурно ще видиш това на записа, когато се върнеш.