Пратихме „Синия вол“ да те пресрещне, като предположихме, че може да имаш нужда от компютъра като средство за превод. Командва го Ейсаку Икеда. „Волът“ трябва да стигне в базата „Олимп“ един ден след флотата на ООН.
Ейнар Нилсън е мъртъв. Скоро ще получим доклада от аутопсията.
Пратихме кораби с гориво и строителни съоръжения да пресрещнат кораба на Аутсайдера. Към него вече се приближават два едноместни кораба, а самият той има собствен теглителен кабел. Може би ще бъдем в състояние да го изтеглим с тях. Все пак ще е трудно и ще отнеме много време. Възможно е да успеем да го докараме в Пояса чак след няколко години.
Ник, когато „Волът“ стигне там, бъди внимателен с Тина Джордан. Не я карай да се вълнува. Преживя ужасен шок. Струва ми се, че се самообвинява за това, което се случи с Ейнар.
Повтарям…
Люк докара лодката, когато вече почти се бе стъмнило.
— Ще трябва да почакаш тук, Бренън — каза той. — Ник не може да носи и двама ни.
— Аз ще се търкалям — отвърна Бренън-чудовището.
Обиколката на Ник по пътеката покрай брега на прашния басейн беше необичайно бърза.
— По-спокойно — възрази Люк. — Не можеш да препускаш в тази тъмнина. Ще паднеш и ще разцепиш шлемовете и на двама ни.
— Той ще стигне до кораба преди нас — остро отвърна Ник.
Бренън минаваше напряко, като се търкаляше направо през праха.
— По-бавно. Не можеш да го изпревариш, а пък той не може да се качи по стълбата.
— Може да е измислил някакъв начин. Ако го направи… о, по дяволите! — Ник тръгна по-бавно. Бренън се бе изтъркалял нагоре до основата на стълбата на „Ю Тант“ и ги чакаше там като прозрачен кремвирш.
— Ник? Вярваш ли му?
Изминаха няколко секунди, преди да отговори.
— Според мен, разказът му е правдоподобен. Той е поясар. Или бивш поясар.
— Когато ругае, казва „по дяволите“, вместо „по Файнъгъл“.
— Аз също. А и ме позна. Не, ще ти кажа какво всъщност ме убеди. Той не попита за жена си, защото тя може да се грижи сама за себе си. Попита ме за товара си. Наистина е поясар.
— В такъв случай приемаме разказа му. Антропологичните му теории и прочее. Еха!
— Разказа му — да. Люк, ще те кача горе, а после ще се върна за Бренън. Но няма да сляза, докато не разговаряш с Церера. Искам всичко това да се документира, преди да го пусна на кораба. Все още не съм сигурен в мотивите му.
— О!
— Той сам го каза. При протекторите мотивите се променят.
Гарнър вече беше свършил радиопредаването, когато Бренън изпълзя от закопчания си балон. Не спомена нищо за закъснението.
— Ако се притеснявате за настаняването ми, мога да мина без противоускорително кресло — каза той. — Всъщност, мога да пътувам навън в товарна мрежа, ако ми осигурите радиовръзка. Ако закърпеният ми въздушен балон се спука, бих искал да мога бързо да вляза вътре.
— Няма да е необходимо. Ще бъде тясно, но не чак толкова — отвърна Ник. Той мина покрай Бренън и потрепери вътрешно от докосването до сухата му кожа, а после се настани в контролното кресло. — Изглежда имаме съобщение.
Те млъкнаха и се заслушаха в записа на гласа на Лит Шефър.
— Случаят с Нилсън е много неприятен — каза накрая Бренън. — Не е имало голяма възможност да го оставят да изяде достатъчно от корена, даже да не беше минал възрастта.
Никой не му отговори.
— Шефър е прав. Така ще ви трябват няколко години, за да изтеглите кораба на Фсстпок в Пояса.
— Имаш ли по-добра идея?
— Разбира се, че имам по-добра идея, Ник, идиот такъв. Мога да откарам кораба лично.
— Ти ли? — зяпна го Ник. — Да не би Аутсайдерът да те е оставил да работиш с пулта за управление?
— Не. Но го видях и не ми изглежда особено загадъчен. Просто е сложен. Сигурен съм, че мога да открия как да го управлявам. Вие само ще трябва да заредите кораба с гориво и да ме откарате до него.
— Хм-хм. А какво да правим с товарното отделение? Да го оставим там, където си е?
— Не. В него има гравитационен поляризатор.
— А?
— Да не споменавам за корените, от които се нуждая, независимо дали ви трябват и на вас. Семената също влизат в сметката. Господа, когато най-после схванете степента на великолепната ми интелигентност, ще оцените какво представляват тези семена. Те са застраховка за човешката раса. Ако някога наистина изпитаме нужда от водач, можем да си направим такъв. Просто ще си изберем един четирийсет и двегодишен бездетен доброволец и ще го пуснем в лехата с дърво на живота.