— Не съм сигурен дали това ми харесва — рече Гарнър.
— Е, гравитационният поляризатор е достатъчно важен. Вие и флотата на ООН можете да го вземете, докато ние с Ник потърсим кораба на Фсстпок…
— Само… — започна Ник.
— Засега можете да не се притеснявате за марсианците. Излях полагащия се на Фсстпок дял вода в пясъка точно преди да тръгна. Не пускайте когото и да било в товарното отделение без костюм под налягане. Необходимо ли е да обяснявам?
— Не — отвърна Гарнър. Чувстваше се като човек, качил се за пръв път на ски. В някакъв момент беше изгубил контрола над положението и сега събитията се движеха прекалено бързо.
— Я почакай — каза леко ядосан Ник. — Какво те кара да мислиш, че ще те оставя да караш кораба на Аутсайдера?
— Не бързай. Помисли си — рече Бренън. — Запасът ми от корени ще остане при теб като залог. А и къде бих могъл да отида с бусардов реактивен таран? Къде бих могъл да го продам? Къде бих могъл да се скрия в този вид?
Ник изглеждаше като хванат в капан. Къде беше останала собствената му свободна воля?
— Това навярно е най-ценната вещ в човешкия космос — продължи Бренън. — Движи се в посока навън с неколкостотин километра в секунда. Всяка минута, която изгубиш, за да вземеш решение, ще ни струва няколко часа повече да върнем кораба от междузвездното пространство. Ще платиш за това с повече гориво, провизии, човекочасове и забавяне. Но не бързай. Помисли си.
Бренън-чудовището имаше способността да се отпуска. Някога в бъдещето щеше да има периоди на яростна активност…
Оставиха Лукас Гарнър на „Фобос“, заредиха там с гориво и потеглиха. Гарнър не видя Ник в продължение на седем месеца. А Бренън не видя никога повече.
През останалата част от живота си той си спомняше онзи неудобен разговор. Бренън — легнал в извънредно неудобна поза по гръб с вдигнати колене — беше само неясен полунечовешки глас зад неговото контролно кресло. Трудно произнасяше „В“ и „У“, но можеше да бъде разбран. Речта му бе пълна с щракащи звуци.
Безкрайно напрежение падна от душата на Ник веднага, щом преминаха към свободно падане. Марс бавно се наклони, а ярката му, разнообразна повърхност почервеняваше колкото повече се отдалечаваха.
— Деца. Ти имаш деца — спомни си изведнъж Люк.
— Знам това. Но не се страхувам. Нямам намерение да им стоя над главите. Така ще имат по-голям шанс за щастие.
— Не са ли подействали хормоналните изменения?
— Безполов съм като земна пчела. Трябва да са подействали в някаква степен. Според мен, желанието на протектора да умре, след като е загинал родът му, в по-голямата си част има културна основа. Обучение. Аз не притежавам това обучение, това убеждение, че гледачът не може да бъде щастлив или в безопасност без предците му непрекъснато да му казват какво да прави. Ник, не можеш ли да обявиш, че Аутсайдерът ме е убил?
— Какво? Защо?
— Така е най-добре за децата. Бих могъл да продължа да ги виждам без да влияя върху живота им. За Шар-лот също е най-добре така. Нямам намерение да се връщам отново в обществото като такова. Там няма нищо за мен.
— Поясът се грижи за сакатите хора, Бренън.
— Не — твърдо отсече Бренън. — Дай ми някой астероид, който да мога да балоноформирам и ще отглеждам дърво на живота. Осигури ми месечна връзка с Церера и аз мога да ви държа в течение за текущото положение. Ще бъда в състояние да плащам за всичко това с нови изобретения. Смятам, че мога да конструирам управляем реактивен таран. По-добър от този на Фсстпок.
— Наричаш това „дърво на живота“? — попита Гарнър.
— Името е подходящо. Нали си спомняш, че Адам и Ева са яли от Дървото на познанието на Добро и Зло. Според „Битие“, причината, поради която са били изхвърлени, е, че е имало възможност да ядат и от Дървото на живота и да живеят вечно. „И да стане като един от Нас“ — това би ги направило равни на ангелите. Изглежда, като че ли и двете дървета са били еднакви.
Люк извади цигара.
— Не знам дали ми харесва идеята да отглеждаш дърво на живота.
— А на мен не ми харесва много идеята за държавната тайна — рече Ник. — Поясът никога не е имал държавни тайни.
— Надявам се да успея да те убедя. Не мога да закрилям децата си, но мога да се опитам да закрилям човешката раса. Ако потрябвам, ще бъда там. Ако потрябват още, коренът ще е налице.
— Най-вероятно лекарството ще е по-лошо от самата болест. — Люк използва запалката си. — Хей! — Една възлеста ръка се бе протегнала покрай аварийното кресло, беше дръпнала цигарата от устата му и я бе загасила в корпуса на кораба.
Това беше шок. Спомни си го с потреперване, когато минаваше през двойната херметична камера при оста на Фермерския астероид.