Междузвездните колонии преуспяваха и се променяха. Джинкс разви сериозни вакуумни промишлености там, където повърхността на планетата се издига над атмосферата в Източния край. На Плато обществото стана потисническо. Населението на Вундерланд се увеличи и се разпръсна нарядко из по-големия континент, така че градовете се разрастваха по дължина. На Успяхме се разви подземна цивилизация, за да се избягнат ураганните ветрове през лятото и зимата. Дом бе спокоен и проспериращ, и извличаше полза от новите технологии и от грешките, допускани на по-старите колониални светове.
Лазерни лъчи свързваха Земята с колониите, а от време на време роботи-тарани напускаха линейния ускорител на Юнона, натоварени с нови познания. Неотдавна повечето от „дарбите“ на робота-таран бяха подобрени чрез биоинженерство, семена и замразени, оплодени яйцеклетки. Новините от колониите бяха редки, макар че Джинкс и Дом разполагаха с отлични комуникационни лазери.
Проблемът с наркотиците на Земята беше решен още по времето на Лукас Гарнър. Потенциалните наркомани обикновено ставаха жицеглави. Така изживяването бе по-пълно, а токът беше евтин след първоначалните разходи по операцията. Жицеглавите не притесняваха никого и проблемът с тях никога не бе ставал сериозен. Към 2340 г. той се беше решил почти от само себе си. Хората се бяха научили да се справят с него.
Населението на Земята се запази стабилно — принудително, когато беше необходимо.
Гравитационният поляризатор очевидно бе отвъд способността на човек да го проумее.
Усъвършенстваната алопластика — изкуствени органи вместо трансплантация — измина дългия път към решаването на проблема с недостига на донори. Гражданите на ООН даже гласуваха премахването на смъртното наказание при някои престъпления: избягване на подоходни данъци, незаконна реклама. Силната власт, дадена на полицията на ООН, беше вече доста ограничена.
Като цяло, от известно време не бяха водени войни.
Животът в слънчевата система бе станал донякъде идиличен…
ВАНДЕРВЕКЕН
I. Перверзността на вселената клони към максимум.
II. Ако нещо може да се счупи, ще се счупи.
Първи и Втори закон на Файнъгъл
Събуди се от студа, който изгаряше носа и страните му. Събуди се отведнъж и отвори очи към черната нощ и ясните, ярки звезди. Изправи се и седна с огромна изненада. Това му костваше известни усилия. Беше увит като какавида в спалния си чувал.
В звездната повърхност се забиваха сенки на върхове. Далеч отвъд издутия хоризонт блестеше светлина на град.
Тази сутрин се бе скитал из Апогеите, след седмица пътуване с раницата. Беше изминал целия път — през пещерите, километри нагоре по тясна пътека, обградена от манцанита и празен космос, дотам, където в скалата трябваше да има груби стъпала и перила. Там горе, на върха над всичко, беше изял закъснелия си обяд. Пое надолу след много време, а краката му протестираха срещу възобновеното ходене. Странната вертикална геология на Апогеите се протягаше като пръсти към небето. А после… какво?
Очевидно все още беше тук, насред планината, с проснат на пътеката спален чувал.
Не си спомняше да си е лягал.
Объркване? Припадък? Извади ръката си от чувала и се опипа за контузии. Нищо. Чувстваше се прекрасно и нямаше никакви наранявания. Въздухът вледени ръката му и той се изненада. През деня беше толкова горещо.
А бе оставил раницата в колата. Беше оставил колата в паркинга на Апогеите преди седмица, върнал се бе там тази сутрин и бе оставил багажа си в куфара със спалния чувал. Как ли се беше озовал тук?
Пътеките през Апогеите бяха достатъчно опасни и на Дневна светлина. Елрой Трусдейл не бе склонен да се Движи по тях на тъмно. Приготви си среднощна закуска от раницата — която би трябвало да се намира в колата, а сега стоеше до главата му, покрита с роса — и изчака да се разсъмне.
На зазоряване тръгна надолу. Чувстваше краката си прекрасно, а пустите, самотни скали бяха прелестна гледка. Той запя с пълен глас, докато преодоляваше невероятните пътеки. Никой не му извика да млъкне. Краката не го боляха, въпреки следобедното изкачване. „Трябва да съм в доста добра форма“, помисли си той. Макар че само глупак би носил раница по тези пътеки, освен ако не се налагаше.
Когато стигна до паркинга, слънцето вече се бе издигнало високо.
Колата беше заключена, както я бе оставил. Сега не си подсвиркваше. Изглеждаше му абсурдно. Някой са-марянин го бе намерил на пътеката в безсъзнание или пък го беше зашеметил там, не бе повикал помощ, беше влязъл в колата на Трусдейл и бе домъкнал раницата му насред планината, за да го напъха в спалния му чувал. Какво ставаше, но дяволите? Дали някой не бе използвал колата му, за да му припише някакво престъпление? Когато отвори куфара, почти очакваше да открие убитата жертва, но там нямаше даже петна от кръв. Почувства облекчение и разочарование.