Барет беше модерно облечена жена на средна възраст. Стилът й бе компетентен и безцеремонен. Не искаше да му каже каквото и да било, даже след като се представи.
— Искам да знам само — каза й той, — дали фирмата ви е сигурна за капиталите си. Този Вандервекен ми обеща по петстотин марки на тримесечие. Ако отреже капиталите ви, това ще отреже мен, нали? Независимо дали съм изпълнил условията на договора.
— Не е вярно, г-н Трусдейл — остро отвърна тя. — Г-н Вандервекен ви осигури рента. Ако нарушите условията на договора си с него, през останалата част от живота ви рентата преминава за, почакайте да погледна, за „Проучвания за възстановяването на правата на престъпниците“.
— Аха. А условията са, че не трябва да се опитвам да разбера кой е г-н Вандервекен.
— В общи линии, да. Всичко е обяснено доста подробно в съобщението, което…
— Получих го.
Той затвори телефона. И се замисли. Две хиляди на година доживотно. И беше истина. Не бе достатъчно за разкош, но бе отлично допълнение към заплатата му. Вече се бе сетил за половин дузина начини да използва първите няколко чека. Можеше да започне нова работа…
Две хиляди на година. Това беше прекалена цена за четири месеца труд. За повечето видове труд. Какво ли бе направил през онези четири месеца?
И откъде знаеше Вандервекен, че парите ще бъдат достатъчно?
„Сигурно самият аз съм му казал — горчиво си помисли Трусдейл. — Предал съм сам себе си.“ Поне не беше излъгал. По петстотин всеки три месеца, за да прибави малко лукс в живота си… и щеше да се чуди през останалата част от него. Но нямаше да отиде в полицията.
Не можеше да си спомни да е изпитвал толкова смесени чувства.
После започна да прослушва другите съобщения, запазени в телефона му.
— Но сте го направили — каза лейтенантът от полицията на ООН. — Дойдохте тук. — Беше мускулест, с квадратни челюсти и недоверчиви очи. Един поглед отблизо в тези очи и ти също започваш да се съмняваш в това, което му казваш.
Трусдейл сви рамене.
— Какво ви накара да промените решението си.
— Пак парите. Започнах да проверявам съобщенията в телефона си. Имаше едно от друга юридическа фирма. Чували ли сте за г-жа Джейкъб Рандъл?
— Не. Почакайте малко. Естел Рандъл ли? Президент на „Клуба на Стрълдбръг“ до… хм.
— Беше моята пра-пра-пра-прабаба.
— И умря миналия месец. Моите съболезнования.
— Благодаря ви. Аз, аз… вижте, не се срещах с Благородната Стел толкова често. Може би два пъти го-дишно — на тържествата по случай рождения й ден, на кръщенета и тем подобни. Спомням си, че обядвахме заедно няколко дни след като разбрах, че съм загубил всичките си пари. Беше бясна. О, Боже. Предложи ми да ме финансира, но аз не приех.
— От гордост ли? Може да се случи на всекиго. Ло-урънс Сейнт Джон Макджий упражнява стара и изпитана професия.
— Зная.
— Тя беше най-възрастната жена в света.
— Зная. — Президент на „Клуба на Стрълдбръг“ бе неговият най-стар жив член. Титлата беше почетна — цялата работа обикновено вършеше заместникът му. — Когато се родих аз, тя беше на сто седемдесет и три години. Въпросът е, че никой от нас никога не е очаквал да умре. Предполагам, че ви звучи глупаво?
— Не. Колко души умират на двеста и десет годишна възраст?
— Тогава чух записа от „Бекет и Холингсбрук“ и разбрах, че е умряла! И че съм наследил около половин милион марки от богатството й, което трябва да е било невероятно. Имаше ужасно много правнуци. Трябваше да видите тържествата по случай рождените й дни.
— Разбирам — втренчено го погледна полицаят. — Значи сега не ви трябват парите на Вандервекен. Две хиляди на година вече ви се струват малко.
— А заради кучия син изпуснах рождения й ден.
Полицаят се облегна назад.
— Разказахте ми странна история. Никога не съм чувал за каквато и да е амнезия, която да не оставя абсолютно никакви спомени.
— И аз. Сякаш заспах и се събудих след четири месеца.
— Но вие даже не си спомняте да сте заспивали.
— Точно така.
— Може да е станало със зашеметяващ пистолет… Е, ще ви подложим на дълбока хипноза и ще видим какво ще успеем да разберем. Предполагам, че нямате никакви възражения. Ще трябва да попълните някои формуляри за разрешение.
— Добре.
— Хм, може да не ви хареса това, което ще открием.
— Зная. — Трусдейл вече бе получил представа какво би могъл да открие. На записа беше собственият му глас. Какво ли се страхуваше да си спомни за себе си?